Ангелина Марова, „Ти знаеше“
Така и не се научих да бъда от онези жени с невероятно изправените рамене. Които обожават високите си обувки и брадичката им е толкова егоистично повдигната, че те е страх да ги доближиш. Движат се заедно с вятъра и целият свят им коленичи. Защото са толкова силни и самодостатъчни. Сякаш очите им долавят фалша и го превръщат в хвърчило. Разкъсващи всяка проклета несполука, която им препречи пътя. Превръщат времето в техен слуга и всяко тяхно движение е сила. Начинът, по който оправят сакото си. Небрежно отметната коса. И погледът, с който ти казват: „Този свят е мой. И ти няма как да го промениш“.
Жената, която може би никога няма да бъда. Защото аз съм тази, която се влюбва в неоправеното ти легло. В мигването на очите ти в секундата преди да те ядосам. Защото се влюбвах в кафето, което правеше само за мен. С невъораженото сърце на едно босо момиче, което вярваше безрезервно на това твое отмятане на кичура пред лицето ми в шест сутринта. Защото косата ми не понася преплитането с чужди пръсти. Защото точно тези пръсти са нейното продължение и непоносимостта на друга ръка ме прави неспособна на друго обичане.
Защото, когато ти беше слаб, аз бях безутешна. И очите ми се сливаха с бурята през Юли. Сърцето ми става толкова мъртво – сиво, когато ти тъжиш.
Защото бях твоето момиче.
Клиширано ти поднесох всяко оръжие и го насочих право срещу себе си. Помнеща всяка безумна подробност от онези вечери, започващи в 2 сутринта. Когато само ние имахме значение. И ръцете ти бяха онази съвършена част от несъвършения ми живот, които ме правеха завършена.
Ти беше онази част от мен, която никога не е била напълно моя.
Онази част, за която красивите и горди жени ще обявят за излишна. Онази болка, колкото горда, толкова и примирима. Колкото изстрадана, толкова и очаквана. Защото сърцето ми усещаше, че краят наближава.
А ти вече го знаеше.
Ангелина Марова
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
