По пътя, който тръгнах да вървя към теб, срещнах себе си.
Огледах се, за да мога те позная.
Не се познах….
Бях твърде недовършена в същността си и твърде разпиляна, за да те видя добре.
Не виждах добре и себе си.
Имах бегли щрихи за теб, но нямах идея коя съм станала…
Бях загубила най-важната връзка.
Връзката с детето в мен, връзката с корена ми, връзката с душата ми, връзката с Бог…
Залутана в нереалността си, исках да те припозная в нещо, да те чуя в тъмното, да надникна отвъд. Днес.
Ти остана тих.
Аз виках силно.
Заслушана в тишината ти, дочух моя вик.
Вик на детето в мен, вик на сърцето ми, вик за помощ…
Аз виках себе си.
После ти се появи и ме обикна.
Такава несъвършена, разпиляна, хаотична и недовършена.
Обикна ме с цялата си любов.
Научи ме да обичам.
Сега вървя смело към теб, защото знам коя съм.
Сега се обичам повече, защото познах теб!
Яна Янкова
АRTday.bg
