Петък, 13 Октомври 2017 | Книги

Представяме ви разказ от майстора на социалното слово

Илия Волен е литературният псевдоним на  Марин Христов Стаменов, роден в с. Ъглен на 13 октомври 1905 г. и починал на 17 август 1982 г. Останал сирак (баща му загива в Първата световна война), той постъпва като стипендиант в Духовната семинария, но е изключен за прогресивни публикации. Дори е арестуван за кратко.

В началните си стъпки в литературата (в списание "Ведрина") той е поощряван от Антон Страшимиров, от когото получава псевдонима си, уважава него и творчеството му и го има за свой съветник. Работи първоначално в Светия синод, а след това е редактор в няколко литературни списания.

Пише на социални, на анималистични, на семейни теми, всяка от които е до голяма степен автобиографична. Впрочем, във всичките си произведения, без дори да усеща това, той е социално насочен. А неговият живот е добър пример в това отношение.

Дълъг е списъкът на произведенията му, но най-известна е новелата "Йов". Той е народен деятел на изкуството и културата и лауреат на Димитровска награда. Преди да напише "Йов", Илия Волен е автор на книгите "Черни угари" (1928), "Кръстци" (1931), "Радост в къщи" (1942, 1955), "Диви души" (1945) и други, между които и "Търсене на истината" (1973).

"Песен, приказка, рисунка - всичко това го има като зародиш в живота. Наивното, чувствителното въображение извиква приказката; краткото, остро, ударно съсредоточеното в себе си събитие ражда разказа; възрастването, усложняването, патетичността на модерното време създава романа. От едни случки става само разказ, от други - роман. Не можеш да задушиш сюжет за роман в тесните форми на разказа, нито да разточиш сюжет за разказ в роман!" Колко просто и ясно го е казал! Ако бяха го слушали (чели), мнозина днешни автори биха избегнали някои свои литературни грешки.

Резултат с изображение за илия волен

Представяме ви разказа на Илия Волен "Проси-троши":

Бях ученик във второ отделение. Семейството ни беше средно — нивици се намираха, разхвърляни тук-там по селската мера, но, изтощени вече и драскани с дървеното рало, пускаха по-малко, каквото се изкарваше от тях, отиваше в железните каси на бирниците, лапаха го дюкянджиите срещу задължения. И като чукнеше общинският барабан на мегданчето пред нас, майка ми изскачаше на пътя пред портата с ръце на кръста и започваше да вика и да кълне, преди да чуе за какво ще бие барабанът:

— Пак ли ще искате нещо от нас! Не наситихте ли се, вълци проклети! Взимайте, обирайте, яжте!… Изяжте и нас, та да се свърши наведнъж!

Пари в къщи не се свъртаха и когато свършех молив или тетрадка, трябваше да чакам да снесат кокошките и още топли-топли занасях яйцата на дядо Банко, който ги ловеше, на каквато цена си искаше.

Все поради тая сиромашия по-решителните мъже от селото някога ходели на печалба във Влашко — по чифлиците на чокоите, — а през моето детство започнаха да ходят пък в Америка — да работят по тамошните фабрики и ферми. От Америка те се връщаха бедни, както и отиваха — едва си плащаха пътя.

В нашето отделение имаше едно момиченце на име Юлка, чийто баща също беше заминал за Америка. Той беше й изпратил от тая далечна — през планини и морета — страна синя копринена престилчица, цялата изпъстрена с фигурки на хора, растения и животинчета. Мен много ми харесваше тая чудна престилка и аз често търсех дружбата на Юлка: показвах й, острех й моливите, подвързвах й книгите — тя ми отвръщаше с погледи. Юлкини бяха бедно, но будно семейство. Нивиците им бяха малко и баща й всяка пролет се разтичваше да търси хляб. Макар че бяха бедни, те ходеха винаги чисто и спретнато облечени, в къщи им беше винаги наредено, по двора им растяха цветя, знаеха си работата — знаеха си и почивката. Съседите им присмехулно-завистливо казваха за тях, че се гражданеят. Юлка имаше брат в гимназията, за когото се говореше, че се учел много. Откакто тръгна и той в гимназията, баща им видя голяма мъка за пари и още с първата група замина за Америка. Пари за път, пък и да остави малко в къщи, той заемна с големи лихви от дядо Банко. „Не са големи лихвите — уговаряше го чорбаджията, — на печел отиваш, пари ще трупаш!“ Юлкини получиха най-напред малко пари от Америка и това си бе — дядо Банко, като чу, че им е пратил, се разсърди много, заплаши ги, разтича се срещу полицата да им взема нивата до селото и едва когато му отделиха част от парите, се успокои; длъжникът започна вече да изпраща направо до него всичко, каквото изкарваше там, в Америка.

И Юлкиният брат в гимназията продължи да живее в лишения. Из селото се говореше, че учителите му, като виждали колко много се учел и как се измъчва от немотия, били решили, щом изкара шести клас, да го пуснат да подаскалува, за да си спести малко парици, и после да довърши. Но той не можа да доизкара и шести клас — заболя от туберкулоза, прибра се в село и рано през пролетта почина. Майка му — отчаяна, съсипана — отново зае пари от дядо Банко и направи голямо погребение. Цялото село беше излязло на погребението на момъка; и нашето отделение, зарад Юлка, придружи покойника до гробищата. Откупената музика свиреше отпред — така майката беше пожелала, облечените в черно хора бяха побелели от дарове и — кърпи, ръкави, ризи; сякаш това не беше погребение, а някаква зловеща сватба. Пролетното небе бе огромно, празно, пусто като синя пустиня. Земята бе гола, тиха, безлюдна — тук-таме се мяркаше някоя залутана човешка фигура; още не беше започнал по нея истинският живот.

Юлкината майка беше дала на учителката ни един вързоп моливи да ги разпредели между по-бедните ученици в отделението. Моливите бяха кафяви, ръбести, нови и издаваха някаква сладникава миризма. Юлкините моливи ми взеха очите. Когато учителката взе да ги раздава, мен ме отмина; стана ми мъчно. А когато даде и на съседското ни и роднинско момиче Панка, едва се сдържах да се не разплача. В къщи разказах на майка си и тя се развика:

— На Панка! Че те по-бедни ли са от нас, та на нея! Баща й седи на дядовата Банкова воденица, краде хорското жито, продава го и всякога имат пари. И имотът им е повече от нашия! Д’иде да провери на общината!… Така й кажи: „Мама рѐче — кажи й, — че ние сме по-бедни от Панкини. Дай и на мене един молив!…“ Помоли й се. Като си го изписал вече и едва го крепиш между пръстите си, откъде ще ти взема пари за нов! Пущинските кокошки се разкрилиха до една, не носят вече, искат да мътят!

На другия ден в училището аз станах от чина си и повторих пред учителката думите на майка си:

— Мама рече, че ние сме по-бедни от Панкини… Да дадеш и на мене един молив… Баща й печели на воденицата.

Учителката ме погледна един миг изненадано, приковано; след това трепна от някаква невесела радост и като тръгна към катедрата, приказваше:

— Има един… остана един, само че… дефектен е…, само че…

И тя извади един молив от катедрата, поразгледа го оттук-оттам и ми го даде. По средата моливът имаше някаква вдлъбнатина, замазана с нещо черно. В отделението се надигна висок равен шум. Учениците се движеха по местата си, шушнеха си, кискаха се. През целия час учителката не можеше да ги умири. През време на междучасието те ме заобиколиха на чина и любопитствуваха да видят молива, присмиваха ми се, че съм го изпросил, пък един от тях — Христо Дичев, най-закачливият — ми подаде молива си и извика:

— На̀ ти и моя молив, бе, ей!

И тогава всички запротягаха към мен ръце с моливи и викаха един през друг: „На̀ ти и моя молив!… На̀ ти и моя молив!…“

Като държах молива и го обръщах насам-натам в ръце, страшно смутен, аз го счупих. Счупи се точно на две, на вдлъбнатото място.

Христо Дичев завика:

— Е-е-ей, вижте, има два молива вече! Хе-хе-хе!… Който проси, троши!… Проси-троши… Проси-троши!

И тогава всичките деца — чорлави, окъсанички, немити, сополиви — заподскачаха на един крак около мен като дяволчета, шибаха юмручетата си едно о друго и викаха: „Проси-троши! Проси-троши!“ Пък аз — дето се казва — нито на земята, нито на небето.

По едно време потърсих с очи опора в Юлка; цяла облечена в черно и бледичка, тя седеше самотно на опразнената редица, вцепенено загледана пред себе си.

Струва ми се, че тогава престанах да бъда дете и разбрах, че не с унизителни молби, а с честен труд и борба може да се извоюва по-добър живот.

АRTday.bg

Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/

СПОДЕЛЕТЕ

Свързани публикации (по етикет)


Съдържанието на този уеб сайт и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права. Всички статии, репортажи, интервюта и други текстови, графични и видео материали, публикувани в сайта, са собственост на ARTday.bg, освен ако изрично е посочено друго. Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ARTday.bg, с посочване на източника и добавяне на активен линк към www.artday.bg

Контакт с нас:

За реклама, изпращане на публикации и съобщения: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.m
телефон: 0888 002 298
ARTday.bg - всички права запазени. © 2017