Неделя, 29 Октомври 2017 | Книги

Отбелязваме 103 години от смъртта човека, неразбрал суетата, но познал бурите на любовта

Пейо Крачолов, по-късно познат като Пейо Яворов, е роден на 13 януари (нов стил) през далечната 1878 година в град Чирпан. Малкият се ражда много слаб, едва показващ признаци на живот, а майка му се притеснява дали няма да загуби още едно свое чедо. Той обаче оцелява и израства в една нормална обстановка. Започва училище в родния си Чирпан и се отличава с качествата си на силен възпитаник, който освен видния интерес към българския език и литературата, е запален и по математиката – една твърде нетипична наука за бъдещ писател.

Яворов постъпва в местната прогимназия, но след третата година майка му настоява той да се премести в Пловдив. Подобно на много други прочути исторически личности, младият Пейо не завършва училище, а достига до V гимназиален клас. Напуска школото през 1893-та и се връща в родния Чирпан. Тук трябва да отбележим, че животът на Яворов е сякаш съвкупност от два напълно различни и противоречащи си периода, а именно този, който настъпва след завръщането му в родния град – революционно настроеният, и този след смъртта на Гоце Делчев – меланхоличният, изпълнен с тъга и мъка, копнеж и любов по красивото.

През 1897 г. влиза в контакт с Вътрешната македоно–одринска революционна организация (ВМРО). В този период става и един от най–изявените защитници на идеята за свободата на Македония и един от най–дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф („Гоце Делчев” (1904). След смъртта на Гоце Делчев през 1903 г., която нанася силен душевен удар на Яворов, той частично се отделя от революционната си дейност поради неразбирателството си с Яне Сандански. Яворов бележи този етап от живота си с издаването на няколко бунтовни произведения. Знакови творби са „Хайдушки песни”, която е посветена на Гоце Делчев, „Заточеници”,  „Арменци” и др. Всички те олицетворяват копнежа по родината на изстрадалите българи в Македония и Одринско. Ключов момент от този период на поета революционер са и участията му в чети, които навлизат в Македония, а Яворов дори печели „Кръст за храброст”.

Резултат с изображение за яворов
Паметникът на Яворов в Поморие

Междувременно в периода 1897 – 1901 г. работи като телеграфист. Именно по пощенските станции Яворов започва да пише своята мрачна, изпълнена с тъга, а същевременно романтична и символистична поезия. Незавършил образованието си, той не престава да се интересува и обогатява, ами напротив – започва да чете много книги, повечето от които класическа литература. Скоро след приключването на обучението си за телеграфист, Пейо е принуден да работи. Първоначално е изпратен в Скобелево, а по-късно работи в Сливен и Стралджа. Работата го отвежда и до Анхиало, където Яворов среща Нонка Чипева, тамошна учителка, която се превръща в негова муза и, вдъхновявайки се от нея, пише една от най–важните си поеми – „Калиопа”. По–късно благодарение на тази му творба, Пейо Яворов влиза в кръга „Мисъл”, като с нея прави наистина силно впечатление на едни от най–видните личности в литературния живот тогава – д-р Кръстев и Пенчо Славейков. Докторът веднага изпраща хонорар от 50 лв. на младия Пейо, а Славейков се превръща в негов творчески кръстник – именно той заменя фамилията Крачолов с псевдонима Яворов.

Младокът пристига в София по покана на своите благодетели и скоро се превръща в много уважаван представител на творческите среди. Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред” във вестник „Глас македонски”, а през 1901 година издава и първата си стихосбирка “Стихотворения”. През 1904 г. излиза второ издание на стихосбирката, но е с предговор от Пенчо Славейков. През 1907 година е издадена втората му стихосбирка „Безсъници”, която несъмнено и окончателно проправя пътя към модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скепсис, „прозрения” и терзания за „вечните въпроси що никой век не разреши”, променя тотално българското литературно мислене и налага един нов напълно различен начин на писане.

През 1910 г. излиза от печат антологичната книга на поета „Подир сенките на облаците”, чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетическия път, съпоставим само с този на Ботев. Пейо се ползва с уважението на много от своите нови колеги и затова е нает за редактор на вестник „Дело“ – един от органите на македоно-одринското движение. В този период поетът работи като библиотекар, а по–късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси – „В полите на Витоша” (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва” (1912). Често е командирован в чужбина за усъвършенстване по литература – в Нанси, Женева, Виена, Париж. Яворов усилено чете модерна френска поезия.

Резултат с изображение за яворов
Обновеният дом на поета в София, където сега се помещава Литературният музей

По това време младият Яворов се отдава и на своята любима – Мина Тодорова, която е сестра на П.Ю.Тодоров. Тя среща смъртта си прекалено млада, едва двадесетгодишна, и писателят бива изправен пред един същински емоционален ужас, който дава ефект и върху част от произведенията му. Именно Мина е личността, заради която днес се радваме на творби като „Две хубави очи“, „Среднощни вълнения“, „Благовещение” и други. Скоро обаче Пейо среща друга дама, която ще завладее, но и разбие неговото сърце. Това е дъщерята на Петко Каравелов – Лора. Не след дълго Яворов и Лора се превръщат в най-ярката двойка на софийското общество. Както на Мина, така и на дъщерята на видния български общественик Петко Каравелов са посветени не малко стихотворения, повечето от които наистина са гениални достижения на автора. Такива творби са „Стон”, „Сенки”, „Клеопатра” и др.

Лора често бива определяна като „царица на нощта“, жена с характер, който със сигурност повлиява много сериозно на личността на поета. Много критици, историци и анализатори твърдят, че сякаш би било по-добре, ако Яворов никога не бе срещал Лора. Както началото на любовната връзка на двамата е изпепеляващо и страстно, то такъв е и нейният край – изпълнен с разрушителна страст. Макар двамата да се венчават през 1912 година, щастието отстъпва място на съмнението, а всичко, до което се докосне поетът, сякаш е осъдено на разруха. В края на 1913 година Яворов губи и другата си любима – Лора Каравелова се самоубива.

Пейо Яворов не успява да се пребори с мъката и скоро след това и той прави опит за самоубийство, който обаче се оказва неуспешен и вместо да сложи край на живота на поета, куршумът го ослепява. Следва позорен процес, обвиняващ Яворов в това, че той е убил жена си, което напълно сломява духа на поета. На 29 октомври 1914 година Пейо Яворов взима голяма доза отрова и се застрелва. Писателят оставя зад себе си прощални  писма, от които си личи силната емоция, която терзае душата му. Общественото мнение сред най-висшите класи е, че не Лора, а Яворов е дръпнал спусъка, който слага край на живота на неговата любима. Предсмъртните послания на автора са изключително интересни, в тях той не забравя и някогашния си порив към Македония:

„Брате Тодоре, кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам неин) умря в свободна България, увенчан с една мръсна клевета…”

Именно чувствата, които слагат край на Яворовия живот, са движещата сила и на неговия талант. Той завинаги остава един от най-великите родни поети. Яворов е лирикът, който успява да пресъздаде две напълно различни и противоречащи си теми в своето творчество. Затова спокойно можем да кажем, че това го прави гений на българската поезия, защото създаването на творби с революционна тематика, а след това и символистични, несъмнено е гениално и достойно за уважение.

Резултат с изображение за яворов

БЛАГОВЕЩЕНИЕ

Прохладен лъх от ангелско крило,
                о ангел, о дете,
зефирен лъх от ангелско крило
сред зной облъхва моето чело;
отпаднал ме лелее нежен сън...
Зора се зазорява вън.
Мелодия неземна сред нощта,
                о песен, о дете,
мелодия вълшебна сред нощта
лелее и приспива мисълта:
зора се нова зазорява вън
и празничен се носи звън.
Душата ми тъгува и мълчи,
                о сълза, о дете,
душата ми бленува и мълчи -
и тихо капят сълзи от очи:
аз слушам празнично тържествен звън
през утрен сън, уви, през сън...

СЕНКИ

На тъмна нощ часът. Аз гледам откроени
две тъмни сенки: там зад бялата завеса,
де лампата гори, в поле от светлина,
две сенки на нощта... Сами една пред друга,
сами една за друга в жажда и притома,
там - сянката на мъж и сянка на жена.

Мъчително глава се към глава навежда, -
те няма да се чуят: искат и не могат.
Те шепнат може би - от що се те боят?
Напрегнато ръце се към ръце протягат
и пак се не докосват! Искат и не могат...
И пак, един пред друг, един за друг стоят.

Те шепнат може би, но може би и викат,
но може би крещят; - те няма да се чуят,
две сенки на нощта, през толкоз светлина...
Те няма да се чуят, ни ще се досегнат,
сами една за друга в жажда и притома,
те - сянката на мъж и сянка на жена!

Биографична справка: bulgarianhistory.org

ARTday.bg

Следвайте ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/

СПОДЕЛЕТЕ

Свързани публикации (по етикет)


Съдържанието на този уеб сайт и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права. Всички статии, репортажи, интервюта и други текстови, графични и видео материали, публикувани в сайта, са собственост на ARTday.bg, освен ако изрично е посочено друго. Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ARTday.bg, с посочване на източника и добавяне на активен линк към www.artday.bg

Контакт с нас:

За реклама, изпращане на публикации и съобщения: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.m
телефон: 0888 002 298
ARTday.bg - всички права запазени. © 2017