Елизабет I осъзнава, че една обединена държава се нуждае от установен религиозен ред, заради което папата я отлъчва от църквата
Царуването на Мери като кралица е твърде кратко, за да доведе до постоянното завръщане на римокатолицизма в Англия. Зародилото се по време на царуването на Едуард протестантство, върхова точка в двадесетте години на бавни религиозни промени в Англия, изглежда се разпространява достатъчно, за да осигури масов протест срещу програмата на Мери за религиозна промяна, осъществена, както обикновено, с укази на Парламента. Дори решителните й мерки срещу опозицията чрез традиционните методи, които по-рано баща й, а по-късно и сестра й използват, в крайна сметка се обръщат срещу нея. Хората, които тя изпраща в изгнание поради протестантските им наклонности, се връщат в Англия след смъртта й с реформаторски дух, който прозира дори в църквата на Хенри нуждата от по-нататъшни реформи. И екзекуцията на тези, които остават в Англия, служи не само за затвърдяване на опозицията срещу нея в дните на царуването й, а също и за да й осигури злочестото наследство – прозвището “кървавата Мери”. По-специално изгарянето на тримата епископи /Кранмър, Латимър и Ридли/ запазва неизгасващата искра на антикатолическия дух, искра, разпалвана от статиите и творбите на Джон Фокс, Томас Картрайт и други.
Ненавременната смърт на Мери, която няма наследници, оставя трона на сестра й Елизабет, чийто политически такт и религиозни наклонности (или липсата на такива) водят до Решението на Елизабет – серия парламентарни укази (1559 г.), които още веднъж определят природата и връзката на Английската корона и Църквата. Желанието на Елизабет е да върне часовника назад до времето на баща си, Хенри VIII. Но ходът на времето и събитията няма да позволи това. С годините историята става свидетел на издигането на Калвин в Женева и преразглеждането на доктрината на Римската църква в Трент. Елизабет смята за необходимо да се конфронтира и с двете реалности в собствената си страна – установената отново по времето на сестра ú католическа вяра и възродения калвинизъм на завръщащите се заточеници на Мери. Последните носят със себе си две книги, които ще влияят на англоговорящия свят поколения наред – “Книга на мъчениците” на Фокс и Женевската Библия.
Първата описва мъченичеството на преследваните от Мери в стила на житиеписната традиция. Явният антикатолически тон на книгата е изразен в заключението на разказа за бременна жена, която била изгорена на клада. Както било в утробата ú, детето внезапно пламнало в огъня, първо за да бъде спасено, но след това – да бъде хвърлено в огъня отново, “за да стане”, както се изразява Фокс, “неизброим броят на невинните жертви, които със смъртта си показват Иродовата жестокост на това безочливо поколение католически мъчители”. Широката популярност на творбата на Фокс е в голяма степен отговорна за вграждането на трепкащо антикатолическо отношение в английското съзнание.
Джуди Денч като Елизабет I
Заточениците на Мери се връщат, носейки Женевската Библия като наръчник за църковна реформа. Женевската Библия (или “Breeches”) е малка по размер в сравнение с изданията на официалната епископска Библия. Отпечатана е с ясен римски шрифт, а не с тежките черни букви на предните английски Библии; със стихове, номерирани за удобство. Тя е считана не само за източник на библейско изучаване и протестантска (антикатолическа) богословска интерпретация, а също, в светлината на калвинистките разбирания, за наръчник за църковна реформа. Завръщащите се заточеници решават още от мястото на своето изгнание, че Англиканската църква, дори във вида си от времето на Хенри или Едуард, се нуждае от по-нататъшна реформа, за да се освободи от римските си склонности. Затова английските калвинисти, станали известни като “пуритани”, работят, за да прокарат реформи, които да прочистят Църквата от небиблейската й поквара. Те не виждат библейска обосновка на неща като специалните одежди на свещениците и намесата на архиепископи (още повече на монарси) в управлението на църквата.
Хелън Мирън като Елизабет I
Задачата на Решението на Елизабет е да установи балансиран подход, който да защити националната църква, формирана (ако не изцяло “реформирана”) при Хенри, от традиционните “католически” претенции на Рим, от една страна, и от по-радикалните реформаторски тенденции на пуританите, от друга. Това състояние е наречено via media (“среден път” или златна среда) между Рим и Женева. Ролята на Елизабет в този процес не се определя толкова от лични религиозни чувства, ако въобще тя има такива, колкото от политическата й проницателност; в решаването на тези въпроси, както в повечето, тя е изцяло под влияние на политиката. Загрижена е да установи стабилност на своето царуване, което следва вълненията при царуването на сестра й. Една обединена държава се нуждае от установен ред в църквата.
Кейт Бланшет като Елизабет I
Парламентарните мерки, които разрешават църковния въпрос при Елизабет, използват като основа църквата при Хенри и определят структурата на църквата в Англия за поколения напред. Нов Указ за върховенството (1559 г.) признава Елизабет като глава на държавата и “Върховен владетел” на църквата – внимателно подбрани думи, които показват оценяването на проблемите, с които Хенри се среща, като се обявява за “глава” на църквата. Указът за единство (1559 г.) определя стандартите за литургия и доктрината. Той изисква Книгата за обща молитва да се използва в църквата, свещениците и другите служебни лица да спазват доктрината, дадена в “Тридесет и деветте клаузи на вярата”, и осигурява стандартно изложение на приетите учения в разширената “Книга с проповеди” (тя трябва да се чете редовно от амвоните в страната). Тези три основни източника на библейска идентичност излизат първоначално изпод перото на Томас Кранмър, десетилетие по-рано; Книгата за обща молитва и Клаузите са всъщност преработка на Молитвеника и Клаузите от времето на Едуард, а броят на проповедите е удвоен в сравнение с първото издание от 1546 г.
Нито пуританите, нито римокатолиците са впечатлени от това развитие. Броят на пуританите се увеличава (те се завръщат от континента и печелят привърженици). Те протестират против политическата и богословска структура, наложени от Елизабет и нейните съветници. Протестите достигат върховата си точка при полемиките през 1570 г. и 1580 г. по въпросите за литургията, епископския сан и доктрината.
На днешния ден, 27 април, през 1570 г. Папа Пий V отлъчва Елизабет от църквата, призовавайки нейните поданици да я детронират. Това подтиква англичаните-римокатолици да избират между лоялността към кралицата (а това означава отричане на папската власт) и подчинението на папата (т.е. предателство спрямо Англия).
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
