За поета литературният критик Божидар Кунчев пише: „Това, от което се измъчваше най-много Александър Геров, беше властващата незавършеност. И човекът, и светът бяха за него нещо незавършено, пронизано от безброй противоречия, които чакат разрешението си. Своеобразен идеалист, Геров вярваше в това разрешение. За него то беше неотложна задача, върховна цел, на която бе решил да посвети живота си.“
Александър Геров е роден на 15 май 1919 г. в София. Пише от малък, негови стихове са публикувани първо в ученически издания, а по-късно и във в. „Заря”, „Литературен глас”, „Светлоструй”, в сп. „Изкуство и критика” и „Златорог”. Завършва право в Софийския университет. Участва в конспиративна дейност през 1944-а, заради която е арестуван. След това работи като редактор в Радио София (до 1952), в сп. „Киноизкуство” (1953-1955), в. „Кооперативно село” (1963), в редакция „Фокус” към Българска кинематография и в издателство „Български писател”.
Поезията му е различна, подчертано философска, разсъдъчна, екзистенциална. Автор е на стихосбирките „Ние хората” (1942), „Два милиарда” (1947), „Най-хубавото” (1958), „Приятели” (1965), „Свободен стих” (1967), „Любовна лирика” (1983), „Внезапни стихотворения” (1986), „Книга за Тамара” (1991), както и на сборниците с проза „Усмивка под мустак” (1960), „Щастие и нещастие” (1963), „Фантастични новели” (1966). Умира самотен и болен на 78 години, за да отлети към звездите, на които приживе посвещава толкова много стихове… И остава в литературната ни история като „най-странният измежду всички поети, които е раждал българският Космос”.
Любопитен е дневникът, който Александър Геров води през по-голямата част от живота си. Откровени, тайни изповеди, които разкриват вселената на поета, онова, което е измъчвало душата му, ненавистта към онова, на което навремето е било трудно да се противопоставиш.
Ето какво пише в него през 1960 г.:
„2 октомври: Стихотворенията, печатани в днешния брой на „Работническо дело” и вчерашния брой на в. „Народна култура”, извикаха у мен чувство на истинска погнуса. Очевидно, че на такава партия, която допуска подобни произведения, не може да се вярва, че може да ръководи и да разбира и ръководи културата и изкуството”. Сега ми се струва, че е по-правилно да се каже „не” „на такава партия”, а „на такова ръководство”. Защо трябва да виним партията за безобразията на отделни хора.
7 октомври: Но отникъде никакви импулси за творчество. А защо, дявол да го вземе, трябва да се занимавам с писане. Никога през живота си не съм мечтал да бъда професионален писател. Но на каква професия сега мога да се надявам. На никаква. А и не мога вече да пиша, защото не зная какво искат от мен. Ще се занимавам само така по малко да си пиша за себе си – спомени, разсъждения, мисли, борба с недостатъците си, борба със слабостите си.
Какво може да се очаква от бъдещето? Нищо. Все пак пред нас стои остатъкът от живота ни, старостта, смъртта. Интересно е да се очаква смъртта, да се готви човек за нея, да се пребори за нея, защото в тази борба е гаранцията, че един ден тя ще бъде победена.
24 октомври: Когато човек си постави една важна задача, изведнъж целият му останал живот става безразличен. Така може да се обясни идейният фанатизъм, обществената жестокост, безразличието към отделния човек.
30 октомври: Когато човек си постави големи цели, той се изсушава и обезобразява, но това е необходимо. Неотдавна водих кратък разговор с Михаил Арнаудов. Той снизходително ме потупа с ръка по рамото.
2 ноември: У нас наказват със смърт за изнасилване и дори за кражба. В това няма никаква нравственост и никакъв морал. Като че ли животът е нещо толкова просто и се раздава от правосъдието. Голям нравствен упадък. Като че ли първото обладаване на всяка жена не е до известна степен изнасилване. Комунизмът си създаде такава репутация, че всяка смърт на държавник ни се струва подозрителна.
6 ноември: Всеки човек носи със себе си живота си. Може да носи най-много още един живот със себе си, а аз се опитвам да нося живота на всички. Нищо не става. Трябва да се смириш, да оглупееш, да старееш и на нищо да не се радваш. На мен нищо не ми се даде според силите. Все непрекъснато се упреквам, но излиза, че не аз съм виновен. Виновно е обществото, държавата, политиката, експлоатацията, лошото устройство на обществото, класовото господство.
4 декември: Фактът, че когато пиша своите бележки, изпитвам страх, че може да дойде някой партиен агент и насила или с убеждение да ми ги вземе, говори се, че сега режимът е по-страшен, отколкото при фашизма. При фашизма аз не изпитвах подобен страх.
25 декември: Това е позорът на сталинизма. От властта направи фетиш и изкуство.“
ОБРЪЩЕНИЕ
Вие, които още спите във материята
и ще отворите очи след десет хиляди години,
спомнете се за мен.
Аз бях смутен, безпомощен, объркан.
Не можех да си служа с мащаба на вселената,
да преработвам електричеството в плът,
във всяка жива твар да се превръщам
и да използвам мозъка като антена.
Не знаех точните размери на безкрайността.
И нямах още сили да се радвам на безсмъртието.
По всичко друго аз на вас приличах,
защото иначе не съществува смисъл.
МАТЕРИЯ
Увлича ме смъртта. Пленява
ме нейния велик покой.
Настъпва отдих и забрава,
където се докосне той.
В огромна слънчева пустиня
аз вече съм изпепелен.
Мен нищо вече не боли ме…
Изобщо аз не съм роден.
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
