Джакомо Леопарди е италиански поет-романтик, философ-моралист. Идва на белия свят на 29 юни през 1798 г. в градчето Реканати, Мачерата, в аристократично католическо семейство. Като дете боледува и едва на 32 г. напуска дома си.
Първите 25 години от живота си прекарва в имението на баща си и самостоятелно научава гръцки, латински, иврит, английски и френски. Още на 15 г. написва „История на астрономията”, на 18 г. пише „Химн на Нептун” и анакреонтични оди на гръцки език. Опитите да се установи в Рим, Милано, Болоня, Флоренция и Пиза са неуспешни. Живее благодарение на приятелите си, които го поддържат, и от филологически трудове, които пише за издатели. В 1833 г. пристига в Неапол, където прекарва последните години от живота си. Поетичното му творчество обхваща няколко десетки стихотворения, публикувани за пръв път през 1831 г. под заглавие „Песни” („Canti”). Прозата му включва „Нравствени очерци” („Operette morali”), философски есета, писани предимно около 1824 г. и публикувани през 1827 г.; „Мисли” („Pensieri”), издадени посмъртно през 1845 г. и „Дневник с размисли” (Zibaldone), бележки, създадени между 1817 и 1829 г., публикувани едва през 1900 г. Самият поет се възприема като последовател на класицизма. Презира демокрацията, буржоазията, а също така джобните енциклопедии и вестниците.
Умира на 14 юни 1837 г. във вила край Неапол в ръцете на приятеля си на Раниери, който написва книга за съвместните години на техния живот.
Представяме ви цитати на поета и едно негово стихотворение:
„У когото няма цели, той не намира радост в никое занятие.“
„Добро лекарство против злословиe, както и против душевна скръб, се явява времето.“
„Даже най-старите хора хранят надежда и съставят планове как да подобрят своето положение.“
„Няма по-добро доказателство от това, че човек не е философ и не е мъдрец, както това обстоятелство, че той иска целия свой живот да направи мъдър и философски.“
„Смъртта не е зло, защото тя освобождава човека от всички болести и отнема от него желанията, както и наградите на желанията.“
КЪМ ЛУНАТА
Светило прелестно, аз ще помня,
че днес изтича пълната година,
откакто идвах върху този хълм,
препълнен с мъка да те съзерцавам:
ти виснеше тогава над гората
и я заливаше като сега
със светлина. Но замъглен и тръпен
бе твоят образ поради сълзите,
избликнали в очите ми, че труден
бе моят път: и все такъв остава,
о, скъпа моя! Но все пак ме радва
понякога да си припомням и броя
летата на скръбта. И колко драго
е да те срещат в младите години
възпоминания – че още дълъг
е пътят на надеждата, а кратка
пътеката на паметта – макар
тъй тъжни да са те, макар че още
не те оставя старата ти скръб.
превод: Драгомир Петров
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
