„И не си доживях, и не съм си допял…” Такива откровения пишеше Владимир Висоцки. И наистина не си доживя, и не си допя – отиде си само на 42 години.
Беше 25 юли 1980 г., същата онази година, в която Западът бойкотира олимпиадата в Москва. Още помня онзи летен ден, когато вестта стигна и социалистическа България, където актьорът бунтар имаше стотици приятели и безброй почитатели. Щастливци избраници само бяха го гледали като Хамлет в едноименния спектакъл на театър „Таганка” по врема на гастрола му в София през 1975-а, но разказите за паметното събитие вълнуваха години наред българите, които обичахме Висоцки.
Малцина вероятно са се страхували да пеят песните му, да рецитират стиховете му, нищо, че ги слушаха и четяха от нелегални записи и книжлета. Защото и Висоцки не се страхуваше. Дрезгавият му глас предизвикваше съветските власти и техните лакеи от Източния блок, но караше да го обичат обикновените хора от всички възрасти. Беше пророк с онова негово: „Аз ще се вмъкна в душите!” И питаеше отчаяна надежда: „Дано под маската на всеки звяр да има повече лица човешки…”
Висоцки наистина се вмъкна в душите ни, но едва ли е подозирал колко много ще са днес маските по света и колко повече ще са нечовешките лица зад тях…
Владимир Висоцки е роден на 25 януари 1938 г. в Москва, но заради разразилата се в следващите години война и заминаването на баща му на фронта, бъдещият актьор и майка му неколкократно сменят местожителството си. Още като ученик посещава музикална школа, а по-късно и театрален кръжок, ръководен от актьора от МХАТ (Московски художествен академичен театър) Владимир Богомолов. Именно той открива артистичните му заложби и съветва Володя да постъпи в театрална студия. И той го прави – първо се записва във факултета по механика на Московския инженерно-строителен институт, но още на следващата, 1956-а година вече е студент в класа за актьори на Школата-студия към МХАТ.
Любопитно е, че на първия кръг от приемните изпити Висоцки има „отличен” по история на народите на СССР и по чужд език, „добър” – на писмената тема по руски, но няма нанесена оценка по специалността от приемните изпити в учебния му картон. Комисията е дала заключение: „Слух – добър, ритъм – добър, певчески глас – няма.” Оказва се, че пролемът идва от хрипливия му глас. Висоцки посещава професор-отоларинголог, който заключава, че гласните му струни са нормални и гласът му може да се обработва… Този глас, макар и обработван, остана негова запазена марка.
Актьорските му превъплъщения са свързани най-вече с театър „Таганка” на Юрий Любимов. Паметни са превъплъщенията му в 15 постановки („Вишнева градина”, „Животът на Галилей” и др.) на трупата, в повечето от които се изпълняват и негови песни. Разбира се, своя връх постига като Хамлет – едно от най-добрите изпълнения в света, според театралната критика.
Висоцки участва и в много радиопиеси, снима се и в 30 филма, сред които игралният „Живият труп”, „Малки трагедии” и „Магьосникът от Изумрудения град”, сериалът „Мястото на срещата да не се променя” и др., написа прекрасни стихове и изпя стотици песни…
За няколко поколения българи той беше „най-високият“ – човекът-струна, с чиито песни всеки изливаше собственото си недоволство. По радиото пускаха само няколко от тях – уж благовидни, но днешните 50-, 60- и 70-годишни по онова време тайно слушаха неговите „болотные”.
Вече стана дума за пророческата поезия на Висоцки. Ето още едно доказателство, което днес, когато не знаеш къде ще е следващият терористичен акт, е повече от актуално. Не актуално, от него побиват тръпки:
„Защо видът четириног
изправи гръб? За да протяга
ръце – пред погледа на Бог –
към камък или към тояга…
Ще има взрив, ще има много
кръв,
ако навреме хората не спрат.”
Предлагаме още стихове на Владимир Висоцки, писани преди актьорът с китара да си отиде от света, който го натъжаваше, едва навършил 42:
АЗ НЕ ОБИЧАМ
Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив.
И мразя се, когато съм печален,
когато пея, а не съм щастлив.
Аз хладния цинизъм не обичам
(Не вярвам във възторга въобще!),
през рамото ми някой да наднича,
писмата ми друг да ги чете.
Аз мразя разговори полусмели,
полунеща да шепнат с полуглас.
Аз ненавиждам в гръб когато стреля
когато в упор стрелят – мразя аз.
Аз не обичам с клюки да се калям,
а също и съмнението зло.
Аз не обичам змийски да ме галят,
с желязо да ми стържат по стъкло.
Аз мразя ситите душички, свити,
аз предпочитам истинския риск.
Да бъдеш честен вече е събитие
и чест е днес да бъдеш ти сплетник.
Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал, но само към Христа.
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта.
И мразя се, когато се страхувам.
Когато бият някой без вина.
Когато във душата ми нахлуват
и в нея храчат своята злина.
Аз мразя – и манежи, и арени –
там сменят милиона за петак.
Дори след най-големите промени
аз няма да ги заобичам пак.
(Превод от руски: Румен Леонидов)
ПОЕТ
Ако умреш трагично, ти си истински поет,
ако и срока спазиш, си чудесен.
Един на 27 излетя под пистолет,
друг в „Англетер” намерили обесен.
На 33 – Христос, той бил поет, предупредил:
”Убиеш ли – помни, – ще те догоня!”
Опасно мисли. Току-виж, че нещо сътворил.
За всеки случай – в дланите пирони.
Замаян съм – числото 37 е пред мен –
от него приятен хлад се стеле.
Тогава и за Пушкин бе дуела назначен,
и Маяковски вещо се прицели.
На 37 още сме – коварно, ребром бог
въпросът е поставил: „Или – или?”
Рубеж, на който паднаха и Байрон, и Рембо,
а ние някак май сме се спасили.
Дуелът е отложен. А на 33 не знам
резпнат ли бях – не чувствах болка силна.
На 37 – не кръв – сивота избликна там,
над слепите очи – но не обилна.
„Душите им в петите са – какъв ти пистолет!”
Търпете, истерици вманиачени!
С пети по острието ходи бедният поет,
душата му е боса и ранена.
Как може „дълга шия” да римува с „отрежи я” –
да съкратят поета – повод ясен.
Но той изглежда радостен, че нож ще му забият,
заклали са го – значи, е опасен.
А вие, познавачи на фаталните числа,
като в харем държанки се мъчете.
По-дълъг е животът днес – при всички патила
отсрочен е и краят на поета.
(Превод от руски: Владимир Левчев)
ЦИГАНСКИ РОМАНС
По ръба на пропастта, над възхитителната урва
аз конете си с нагайка зашлевявам – и ги втурвам.
Нещо въздух не достига: гълтам облак, пия буря…
Чувствам с гибелен възторг: пропадам, падам, не сънувам!
Не препускайте така, коне, поспрете!
Забравете бича – няма жал!
Боже, колко своенравни са конете…
Ще умра неживял, песента недопял.
Аз вода ще им налея,
аз куплета ще допея –
само още миг над пропастта
да оцелея…
Ще загина – като пухче ураганът с длан ме смита.
И в галоп ще ме отнасят сутринта в шейната – леден.
Обуздайте, мои кончета, безумните копита,
удължете малко пътя към приюта ми последен!
Не препускайте така, коне, поспрете!
Не, не слушайте бича ми, не!
Боже, колко своенравни са конете…
И не си доживях… Да допея поне…
Аз вода ще им налея,
аз куплета ще допея –
само още миг над пропастта
да оцелея!
Но – успяхме: закъснение при бог не е прието.
И защо там пеят ангели със злоба в гласовете?!
Или вече се побърка от ридание звънчето,
или аз крещя да спрат, да не летят натам конете?!
Не препускайте така, коне, поспрете!
Галопирайте без крила!
Своенравни се оказаха конете…
И не си доживях, и не съм си допял…
Аз вода ще им налея,
аз куплета ще допея –
само още миг над пропастта
да оцелея.
(Превод от руски: Владимир Левчев)
Виолета Цветкова
ATRday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
