Клифърд Доналд Саймък се ражда в Mилвил, Уисконсин, на 3 август 1904 година. Посещава местния университет, а по-късно работ за различни вестници в Средния Запад. През 1939 г. започва работа в „Минеаполис Стар енд Трибюн“, където остава до оттеглянето си през 1976-а.
Саймък е харесван от колегите си и поддържа особено добри отношения с друг велик фантаст – Айзък Азимов.
Започва да проявява интерес към научната фантастика още от дете, но единственото научно-фантастично произведение, което успява да публикува в периода 1933-37 г. е „Творецът“ – внушителна история с религиозни загатвания, които са рядкост по това време в жанра.
В края на 1937 година Саймък започва редовно да праща истории на списания. Първите му публикации, като „Космическо инженерство“, са в стила са по-ранния супернаучен поджанр, но впоследствие развива свой собствен стил, който обикновено се описва като внимателен и пасторален. Типичното извънземно на Саймък е по вероятно да бъде видяно да седи на верандата в провинциалния Уисконсин и да пие бира с главния герой, отколкото да завладява Земята. Много от извънземните имат суховато, неземно чувство за хумор, а други са забавни чрез речта си или външния вид. В същия този период Саймък публикува и военни и уестърн истории в пълп списания. Едно от най-известните му произведения от този период е „Градът“ – сборник с разкази с общата тема за изселването на човека от Земята. Повестта „Големият преден двор“ пък, излязла през 1958 г. е удостоена с награда „Хюго“.
Клифърд Саймък е третият писател, получил Мемориална награда Гранд Мастър на името на Деймън Найт от Организацията на авторите на научна фантастика и фентъзи на Америка през 1977 година.
Умира в Минеаполис на 25 април 1988 година.
Споделяме мислите на писателя за човека и за живота, от който сме неделима част:
Често казваме „не те обичам“, когато сме луди от любов.
Често казваме „мразя“, само за да си повярваме сами.
Често казваме „сбогом“ с надеждата да видим този човек отново.
Казваме „тръгни си“, за да не вижда никой сълзите ни.
Казваме „никога“, макар че знаем, че това ще се случи пак.
Казваме, че вече не обичаме, когато ни е страх да признаем чувствата си.
Казваме, че сме забравили, когато мисълта за човека не ни дава мира.
Казваме, че сме изтрили номера, когато го знаем наизуст.
Казваме „всичко свърши“, когато всичко едва започва.
Понякога не можем да кажем „обичам“ от страх да чуем отговора.
Молим да ни оставят сами, когато най-много се нуждаем от някого.
Надяваме се, когато нямаме никакъв шанс.
Чакаме дори когато знаем, че вече са ни забравили.
Мечтаем, знаейки, че нещото никога няма да се случи.
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
