Йордан Йовков е български писател, един от класиците на българската литература. Той е известен като майстор на късия разказ, а неговата любов към хората се превръща в основа на творчеството му. Седемдесет от книгите му са преведени на над 25 езика, а разкази като „По жицата“, „Албена“ и „Шибил“ продължават да вълнуват читателите и до днес със своите непреходни послания. От 1920 година Йовков е избран единодушно за член на „Съюза на писателите“.
Йордан Стефанов Йовков е роден на 9 ноември 1880 година в село Жеравна. След като завършва гимназия в София, той известно време работи като учител в Добруджа. След това се записва да учи в „Юридическия факултет“ на „Софийския Университет“, но така и не го завършва. Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота в 41 пехотен полк. След войната работи като редактор в различни издания, сред които списанията „Народна армия“, „Военни известия“ и „Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве“. В последните години от живота си авторът е съсредоточен основно върху творческата си дейност. След тежка операция в „Католическата блоница“ в Пловдив на 15 октомври 1937 година Йордан Йовков умира.
Творчеството на Йордан Йовков е една малка вселена, наречена с необятното име „човечност“, обвита в белия цвят, като символ на чистотата и невинността на човешката душа.
Представяме ви избрани цитати от произведения на писателя:
„Той дълго стоя на шосето и гледа подир каруцата. Гледаше майката с черния ѝ чумбер, момичето легнало до нея, високият селянин, който крачеше прегърбен и водеше малкото конче, а над тях, между всеки два телеграфни стълба лястовичките се разхвърчаваха, после пак се връщаха и кацаха на жицата.
Замислен, Моканина се върна при овцете си и се залови отново за цървулите, които правеше от нещавена волска кожа. Бяла лястовичка – мислеше си той. – Има ли я! Но нещо го подпираше в гърдите, мъчеше го. И като пусна шилото и погледна към небето, той извика:
– Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!
И пак се загледа подир каруцата.” – Из разказа „По жицата”
„Хубаво си е то, мойто палто! Пък ако ми е писано, с него и пред Бога мога да се представя. Пък там може да ми дадат друго, златно, тъй да се каже, скъпоценно!“ – Из разказа „Серафим”
„Тя не внимаваше за думите си, говореше му повече с очите си, пламнали, устремени в него.” – Из разказа „Женско сърце”
„Грешна беше тая жена, но беше хубава. Жените, които се канеха да я хулят, тъй си и мълчаха, а патерицата на дяда Влася не се и помръдна“ – Из разказа „Албена”
„Каква чудновата бърканица – мислеше си той – от жена, дете и дявол! И как всичко ѝ прилича; каже нещо – умно е, направи нещо – хубаво е!“ – Из разказа „Шибил”
„Мъдрец наистина беше Сали Яшар, много нещо беше видял, много нещо беше преживял, но едно беше ясно за него: с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго – любовта между хората“ – Из разказа „Песнта на колелетата”
„Кой хвърля брат против брата и син против баща? Защо доброто го няма, а злото се шири? Да те подгони мечка, ще срещнеш вълк, да избягаш от оса – змия ще те ухапе. Няма милост, няма блага дума, няма почит. Защо, господи? Защо?“ – Из разказа „Вълкадин говори с бога“
„Жената, момче, е рай, жената е вечна мъка. Жената е рибя кост. Като ти заседне в гърлото, ще се задавиш.” – Из разказа „Албена”
Снимка – Bulgarian-history.org
АRTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/