„Защото единствените хора за мен са лудите, онези, които са луди за живот, луди за разговори, луди за спасение, онези, които пожелават всичко наведнъж, които никога не се прозяват, нито дрънкат баналности, а горят, горят, горят като приказни жълти фойерверки, разпукват се сред небето, същински звездни паяци, а отвътре блесва синкавата светлина на сърцевината им и тогава всички се стъписват.“ – „По пътя“, Джак Керуак
Керуак. Битническият Омир на Америка. Джак е свободата на хартия. Няма как да четеш Керуак и да не се почувстваш в капан между стените на стаята си. Спонтанният, откровен стил на писане на американеца от Лоуел, Масачузетс, влиза под кожата на всеки мечтател, способен да погледне живота над капака на кутията, в която попадаме по рождение. Неслучайно творчеството му е вдъхновение за писатели като Том Робинс, Ричард Бротиган и Хънтър С. Томпсън.
Голяма част от живота си Керуак прекарва, кръстосвайки надлъж и нашир Америка, опознавайки от много близо една променяща се страна. Той търси своето място в нея, като накрая стига до тотално отричане на ценностите на 50-те години. Творчеството му често отразява желанието му да се освободи от калъпа на обществото и да намери истинския смисъл на живота.
По пътя си Джак експериментира с наркотици и психеделици (псилоцибин, марихуана, бензедрин и др.), изучава духовни учения като будизма и се отправя на пътешествия около света. Книгите му понякога се описват като катализатор за контракултурата на 60-те. Най-известните му творби са „По пътя“ и „Бродягите на Дхарма“, която се явява своеборазно продължение на първата. В романите си Керуак често засяга и темата за Бог. И за търсенето му сред греховния ни начин на живот.
„…Когато слънцето остави Америка и застана на полуразрушения речен кей, загледан в източеното далеч към Ню Джърси небе, аз усещам цялата сурова земя, необхватната твърд, протегнала се чак до Западния бряг, и си представям пътя, който се разгъва и всички мечтаещи хора в безкрайната шир… и съм уверен, че звездите ще изгреят тази нощ…, че Вечерницата ще надвисне над прерията, ще заблести и ще се стопи в нея, тъкмо преди благословената непрогледна нощ да обгърне земята, да почерни реките, да забули върховете и закъта най-далечния бряг, и никой, ама абсолютно никой, не ще знае какво друго те очаква освен безднадеждните дрипи на старостта…“.
С тези редове, звучащи като последните акорди от тревожен джаз, кънтящи като ехо, идващо от гърлото на тромпет, завършва книгата „По пътя“ на Джак Керуак. „Библията“ на вечно младите и сърдити бунтари, останали верни на сърцата си, неомърсени от конформизма на живота. Книгата, от която се роди нов смисъл, която промени не само Америка, но и целия свят.
С „По пътя“ се заражда силата, която създаде музиканти и поети като Боб Дилън, Джим Морисън, рок фестивала в Уудсток и Пражката пролет в Източна Европа. С нея започва онова, което роди бунта срещу примирението, срещу догмите, срещу лицемерието в нас самите и в живота около нас. Бунтът, срещу страха да бъдеш себе си, да бъдеш свободен, да бъдеш част, макар и малка, от този неописуемо красив и луд свят, търкалящ се по нашия объркан, изпълнен с болки житейски път.
Джак Керуак ни напуска на днешния ден, 21 октомври, през 1969 година на 47-годишна възраст след цироза на черния дроб. Той е погребан в родния си град Лоуел и посмъртно е награден с титлата „Доктор по литература“ от университета в града. Керуак остава една от най-значимите личности в световната литература, променил завинаги образа и влиянието ѝ.
Представяме ви избрани мисли на писателя:
Полежахме по гръб, загледани в тавана, и се чудехме защо Господ е сътворил света толкова тъжен.
Веднъж леля беше казала, че докато мъжете не паднат в краката на жените си и не замолят опрощение, светът никога няма да намери спокойствие.
В края на краищата… пътят трябва да води към целия свят.
Анонимността в човешкия свят е по-добро нещо, отколкото славата в рая, защото какво е раят? Какво е земята? Те съществуват само в умовете ни.
Обувките ми са чисти от вървенето под дъжда.
По-добре е да спиш в неудобно легло свободен, отколкото в удобно легло несвободен.
Болката или любовта, или опасността те връщат отново в реалността…
Да намериш нирвана е като да локализираш тишината.
Дали сме паднали ангели, които не искаха да повярват, че нищото е нищо – и бяхме родени да губим нашите любими и нашите скъпи приятели един по един, докато накрая изгубим своя собствен живот за доказателство?
Един ден аз ще намеря верните думи и те ще бъдат прости.
Щастлив. Само по плувки, бос, рошав, в огненочервения зрак на вечерта, пеещ, поглъщащ вино, плюещ, скачащ, бягащ – това е начинът да се живее. Изцяло сам и свободен върху меките пясъци на плажа…
Всичко ми принадлежи, защото съм беден.
Живей, пътувай, осмелявай се, благославяй – и никога не съжалявай.
Има и по-лоши неща от това да бъдеш откачен.
Когато пораснах, започнах да пия. Защо? Защото обожавам умът ми да е в екстаз.
Чувствам се виновен, че съм член на човешката раса.
Ще ме обичаш ли и през декември така, както ме обичаш през май?
Хубавото на нещата трябва да е, че си имат край.
Може би това е животът… мигване на окото и мигащи звезди.
Пиши със спомени и изумление за себе си.
Животът трябва да бъде съдържателен и пълен с любов – нищо друго не е добро, въобще не е добро, за никого.
Мислиш ли, че Бог е направил света, за да се позабавлява сам, защото му е било скучно? Защото, ако е така, той би трябвало да е доста непочтен.
Не използвай телефона. Хората никога не са готови да отговорят на позвъняване. Използвай поезията.
Нищо зад мене и всичко пред мене – както е когато си на път.
Източник на анонса: truestory.bg – Александра Цанкова
Борис Белев
ARTday.bg
