Ето какво пише Цв. Атанасова в статията за него, публикувана в „Речник по нова българска литература (1978 – 1992)”, издание на „Хемус”, 1994: „Траянов е най-последователният български поет символист, за когото символизмът е преди всичко философия. Творец с високо самосъзнание; символистичната му поетика е по-скоро от рационален, отколкото от интуитивен тип. Траянов, заедно с П. К. Яворов, е родоначалник на българския символизъм (…) Цялото му творчество е подчинено на стройна концепция – постигане на универсалното чрез пълното изживяване на индивидуализма („Regina mortua”, „Химни и балади”) и чрез превъплъщаване на българския дух, отразен в „историческата съдба” („Български балади”), „националния мит” („Романтични песни”) и „националния гений” („Пантеон”).
Като отхвърля непосредната изповедност, поетът дири надличностното, космичното, трансценденталното. Стремежът му да проникне в мистично-ирационалните видения на душата – „мъртвата царкиня”, да проследи подсъзнателния й живот впечатлява повече като идея, отколкото като пластичен израз (…) Сред българските символисти Траянов се откроява с богоборческия и жизнеутвърждаващ дух на поезията си. Той съчетава българската магика и месианство (символ на източното присъствие в българската съдба и характер) с романтичен титанизъм (символ на „освободения” европейски човек)…”
Теодор Траянов е роден на 30 януари 1882 г. в Пазарджик в семейството на съдия и учителка. Корените на рода му се в Кожле, Македония. Теодор завършва Първа мъжка гимназия в София през 1899 г. и постъпва като студент във Физико-математическия факултет на Софийския университет. Учи там само два семестъра, защото през 1900-ата е приет във Висшето техническо училище във Виена. Дипломира се като архитект през 1908 г., но не остава дълго там – връща се в България през 1912-1913 г. отива на фронта като доброволец в двете балкански войни.
По-късно Траянов заема дипломатически длъжности в Българската легация във Виена (1914-1920) и в Българското генерално консулство в Бреслау (Вроцлав, 1922). Дипломатическата му кариера е прекъсната през 1923 г. от правителството на Александър Цанков, след което поетът се отдава изцяло на учителска (седем години в Първа мъжка гимназия в София) и на литературна дейност.
Всъщност първите му стихове излизат още през 1899 г. в сп. „Смях”. Сътрудничи на списанията „Българска сбирка”, „Наш живот”, „Демократически преглед”, „Художник”, „Ново общество”, „Съвременник”, „Съвременна мисъл”, „Свобода”, „Везни”, „Хиперион”, „Модерно изкуство”, на вестниците „Ден”, „Оса”, „Епоха”, „Мисъл”, „Литературен живот” и др. Заедно с Иван Радославов и Людмил Стоянов редактира през 1922–1931 най-голямото българско символистично списание – „Хиперион”.
Траянов се учи и следва принципите на немски философи като Фихте, Хегел, Хусерл, Ницше; във Виена е приет от артистична бохема, свързва се с писатели като Райнер Мария Рилке, Артур Шницлер, Хуго фон Хофманстал, Стефан Георге, Херман Бар и др. Негова драматизация (пантомима) на „Младият крал“ от Оскар Уайлд (музика Д. Караджов) е поставена във Фолксопер (1914). Превежда драмите „Ричард III“ от Шекспир, „Фиеско“ от Шилер, „Шутът Тантрис“ от Е. Хард, „Принц фон Хомбург“ от Хайнрих фон Клайст, които са поставяни в Народния театър в София. Пише под редица псевдоними като Анжар, Т. Мур, Т. Т., Т. Тр.
Малцина знаят, че поетът, дипломат и архитект Теодор Траянов е бил и изключителен шахматист. Заниманията му датират още ученическите години в Първа мъжка гимназия под влиянието на тогавашния директор Кунчо Кутинчев. През 1907 г. печели първото неофициално първенство по шахмат, провело се в кафене „Смолницки”, и побеждава във всички партии. През 1931 г. става председател на новоучредения Българския шахматен съюз, а на 13 април 1936 г. преви реми не с кого да е, а със самия Александър Алехин по време на сеанса му в София.
В „Избрани партии на български шахматисти” от Павел Иванов (1966 г.), на челно място са и две партии на поета-шахматист. Павел Иванов и сега е на мнение, че “специално една от тях – тази срещу А. Пинкас – представлява връх на майсторството и всеки голям шахматист би бил горд с подобна партия”, пише в спомените си за своя чичо Васил Траянов (в. “Народен спорт”, 1982 г). “Той винаги е бил много обичан и ценен в нашите среди”, пък са думите на многократният шампион на България Александър Цветков.
НЕ ПИТАЙ
Не питай защо потъмняха
лъчите на светла любов,
защо сме по-бледни и плахи
от нощем подгонений лов,
защо ни луната поглежда
с печал като болни деца
и буди неверни надежди
в залюбени смътно сърца,
а тихо запей за болежки,
що дебнат след всяка мечта,
запей ми за розите тежки,
що сее в душата смъртта.
ARTDAY.BG
