„Тихият пролетен дъжд
звънна над моята стряха,
с тихия пролетен дъжд
колко надежди изгряха!“
Неговите думи докосват сърцето, а душата направо ликува. Лилиев е поет, който ни напомня, че никога не е късно да бъдем романтични. Стиховете му омайват, правят ни по-добри хора. Творчеството на поета заслужено се нарежда сред шедьоврите на българската литература.
Николай Лилиев се ражда на 26 май през 1885 година в Стара Загора. Расте в семейство на потомствени учители, но остава сирак още като малко дете. Тежкият му живот отключва най-чувствителните кътчета на таланта му, благодарение на който с лекота изважда наяве съвършенството на българския език.
Направил е достатъчно много не само като поет. Той има особен принос върху развитието на театралната култура в България. Привлича на своя страна най-добрите преводачи в страната по онова време и успява да ни „подари” огромна част европейската класическа драма – Уилям Шекспир („Сън в лятна нощ“, „Ромео и Жулиета“, „Крал Лир“), Пиер Корней („Сид“), Хуго фон Хофманстал („Електра“), Виктор Юго („Ернани“), Алексей Толстой („Цар Феодор“).
От началото на века до войните Лилиев е един от най-талантливите поети на България. След появата на първите му книги неговата поезия се оказва в центъра на критическите полемики. Тя се свързва с върха и залеза на българския символизъм, с богатството на изобразително-изразните му средства, както и с изчерпването му като художествена система.
Опитът на европейския модернизъм и символизъм, богатата културна и литературна ерудиция на поета са вградени по такъв начин в лириката му, че тя представлява изключително постижение на българската литература, представлява нова степен в културата на лирическото изразяване.
След 1944 поезията му е обречена на забрава и отрицание от страна на официалната литературна критика.
Николай Лилиев умира на днешния ден, 6 октомври, през 1960 година.
Представяме ви три стихотворения на поета:
*****
Тихата бащина стряха…
Тихата бащина стряха!
Тамо шумяха някога тъмни лози;
своята тайна мълвяха,
сякаш не бяха,
сънни брези.
Вечер, в пустинни градини,
думи невинни
ронеше ясна луна.
Слушаха, ден не видели,
чисти и бели,
бели сърца, в тишина.
Още зори не зорили,
гаснем немили
с първите златни лъчи.
И сред пустиня безбрежна,
плаха и нежна,
моята песен звучи.
ЗАЩО МИ ВДЪХНА…
Защо ми вдъхна тоя чуден дар,
пред всеки поглед сам да се разтварям,
като ненужна жертва да изграям
на любовта пред вечния олтар;
сърцето ми да бъде нежен съд
на цъфнали надежди и копнежи
и в своята самотност да бележи
измамите всред земния си път?
Защо ми даде тия светлини,
да ме обливат с острия си блясък
и да разкриват сънния захлас
на дните ми, отплиснали вълни,
събудени от делничния крясък
на земното, в което чезна аз?
БЕЗКРАЙНА ЖАЛ…
Бзкрайна жал и жив мъртвец смутяват мойто ложе,
и саван бял, и бял венец ранена мощ тревожи.
Долавям звук, и нечий глас да стене из простора –
не съм за тук, не съм за вас, о бедни, бедни хора!
Отрано глух, отрано лед останах за живота,
загубих слух, загубих глед, загубих всяка нота.
Сред мойта нощ, пред моя праг, лъча не ще ли блесне?
О мрачен вожд, о черен знак, о тъжни, тъжни песни!
Безкрайна жал и мрак ранил покриват мойто ложе.
Не съм живял, самин съм бил, смили се, тъмни боже!
Борис Белев
АRTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
