Денят вървеше към своя край. Слънцето клонеше на запад и оцветяваше небето в преливащи се пурпурни нюанси. Павираните тесни улички и разноцветните сгради на Варшава се къпеха в златисто и придобиваха магически вид. Хората се бяха спуснали към домовете си след дългия работен ден и сякаш не забелязваха приказката, която светлосенките на града разиграваше пред очите им като на сцена.
Железопътната гара бе по-оживена и от курник. Различни влакове пристигаха и тръгваха на някъде. Забързани граждани тичаха по пероните, за да не изпуснат последния превоз за тяхното населено място. Множество гласове се сливаха във въздуха, а пронизващото свирене на локомотивите се извисяваше над всички и заглушаваше думите им.
Едно кльощаво русо момиче, стоеше на пейката в чакалнята и сякаш не ѝ правеше никакво впечатление целия хаос наоколо, който бе обичаен за гарата на столицата на Полша. Светлосините ѝ очи се бяха вкопчили в тънките пръсти, които тя нервно пречупваше. Прехапваше напуканите си розови устни, с което сякаш се опитваше да сдържи сълзите, напиращи да бликнат като поточета по бледото ѝ лице.
– Влакът за Битом тръгва след десет минути от тринадесети перон.
Гласът, който се извиси из цялата железопътна гара, привлече вниманието на младата Елжбиета. Тя стана от мястото си. Закопча копчетата на бежовото си палто и взе куфара си в ръце. Огледа се и тръгна към изхода от чакалнята. Гледаше номерата на пероните, за да се ориентира от къде ще тръгне влака, който ще я отведе в родния ѝ град.
Докато си проправяше път сред множеството, изведнъж се изправи пред нея една странна жена. Сякаш се бе появила от нищото. Никак не се вписваше в цялата тази атмосфера и изглеждаше много по-различна от всички останали хора на гарата. Беше мургава и дебела. Имаше червена кърпа на главата си и големи златни обеци, които висяха от ушите ѝ. Беше облечена с парцалива рокля и увита в плетена кафява жилетка. Беше циганка.
Елжбиета щеше да се блъсне в нея, защото вместо да я заобиколи и подмине, странницата се спря срещу момичето и се вгледа в него. Имаше светли очи, почти сиви. С тях сякаш пронизваше човешките души и се разхождаше неканена из най-тъмните им кътчета. Елжбиета усети как тръпки полазиха по тялото ѝ, когато видя очите на циганката. Опита се да я подмине, за да не изпусне влака си, но неочаквано странницата сграбчи ръката ѝ. Момичето се опита да се изкопчи от нея, но тя я стискаше, без да отделя очите си от нейните.
– Пуснете ме! Нямам пари – казваше ѝ Елжбиета.
– Не ща пари, момиче – отговори циганката, и обърна дланта на момичето, за да огледа линиите по нея. Прекара мръсния си нокът с олющен лак по най-дългата линия – тази на живота. После отново погледна към девойката с тънки като карфица зеници. – Не плачи повече, момиче. Раните са ти от полза.
– Какво знаете Вие за моите рани? – с насмешка попита Елжбиета.
– Знам повече, отколкото си мислиш. Но нека не губим време в празни приказки. Знай, че това дето ти се е случило е за добро.
– Как може да е за добро? Целият ми живот се преобърна!
– Хубавото тепърва те очаква. Онова дето си изстрадала, е била цената, която е трябвало да платиш, за да бъдеш щастлива.
Синеокото момиче погледна по различен начин циганката. Сякаш за миг се вслуша в думите ѝ. Не беше сигурна дали ѝ вярва, но може би точно в този момент имаше нужда да го направи. Все пак раните в сърцето ѝ бяха съвсем пресни и все още кървяха. Мисълта, че нещо по-добро предстои, би била лепенката, която ще спре кръвта.
– Трябва да вървя. Ще си изпусна влака – каза тя, изкопчвайки ръката си от странницата.
– Върви, върви! Точно този влак не трябва да изпускаш – разтвори устата си в широка усмивка циганката и се видяха пожълтелите ѝ зъби, които не бяха в пълния си комплект.
Елжбиета тръгна към тринадесети перон, от където щеше да отпътува влака за Битом. След като направи няколко крачки, се спря. Обърна се назад и потърси с поглед циганката. Оглеждаше се, но не я откриваше. Сякаш тя бе изчезнала така изненадващо, както се бе и появила. Но момичето не мислеше да отдава такова голямо значение на тази странна ситуация и думите, които бе чула. Все пак не вярваше в това, че някой може да предрича бъдещето или да пътува в миналото на когото и да било.
Остави багажа си и се настани на седалката. Свали палтото си, защото във влака беше топло. Облегна се и погледът ѝ тръгна да се разхожда някъде, отвъд стъклото. Миг след като влакът потегли и започна да се чува равномерния му шум, Елжбиета си пое дъх. В главата ѝ кънтеше гласът на онази странница, който ѝ казваше „Точно този влак не трябва да изпускаш“. Несъзнателно погледна към дясната си ръка. Сякаш още усещаше нокътя на циганката, който се плъзна по линиите на дланта ѝ. И тогава очите ѝ се втренчиха в безименния пръст. Той изглеждаше толкова пуст. Празен. Самотен. Без брачната халка, сякаш беше гол.
До преди няколко часа Елжбиета беше щастливо омъжена. Е, поне така си мислеше тя. Бяха се запознали преди две години в едно заведение в родния ѝ град. Само след един танц, се влюбиха и искаха да се срещнат отново. И го направиха. Пет месеца по-късно се сгодиха. Преместиха се във Варшава. Заживяха заедно. Бяха толкова щастливи заедно! Държаха се като семейство. Разпределяха си домакинските задължения, разходите, отговорностите. И бяха безкрайно благодарни, когато всяка нощ заспиваха в прегръдката на любимия си човек.
Но след година, Елжбиета заговори за брак. Искаше вече да имат сватба, на която да поканят всичките си близки и приятели. А и кое момиче не мечтае да облече сватбената си рокля? Сякаш тогава нещо се преобърна. Той все казваше, че това е формалност, просто един подпис, след който няма да се обичат повече или по-малко. Но тя не спираше да държи на своето. И накрая сватба имаше. Беше едно прекрасно тържество, изпълнено с много смях, музика и поздравления. Но всеки пир рано или късно свършва. Чашите се изпразват, гостите се разотиват. И остава тишината. Остават спомените за един незабравим ден, който оставя траен белег у младоженците, които са се обрекли да бъдат заедно, докато смъртта ги раздели.
Е, може би той не беше готов за това. Почувства се вързан. Притиснат. Недоволен. Но не каза нищо. Продължиха с ритъма на своето ежедневие, което се превръщаше в една рутина. И сякаш покрай всичките си задължения и отговорности, започнаха да се отчуждават. Прекарваха все по-малко време заедно. Само леглото бе започнало да ги събира. Елжбиета се опитваше да се убеждава, че е щастлива, че това е семейния живот. Но може би не успяваше съвсем. Все пак нещо в нея крещеше, че бракът им не върви в правилната посока.
Докато тази сутрин, положението не ескалира. Той не беше спал цяла нощ. Тя го завари на дивана с бутилка водка в ръка. Около него догаряха фасовете, които разнасяха вонята си. Очите му бяха кръвясали. Беше уморен. Не само от недоспиване.
– Не съм щастлив – каза ѝ той. – Искам да се разделим.
– Това са глупости. Някаква криза, която ще преодолеем заедно.
– Не. Не е криза. Не съм щастлив. С теб. Не искам да бъдем вече заедно.
Тези думи съдраха сърцето ѝ. Въпреки всички трудности, които и Елжбиета не отричаше, че имаха в брака си, тя го обичаше. Искаше да бъде с него. Да разнообразят живота си. Да го направят по-интересен. Да запазят връзката помежду си. Дори си представяше как остаряват заедно. Както във филмите. Както в приказките. Но уви, това бе краят на тяхната история.
Той я помоли да си върви. Искаше да прекарат известно време разделени, в което да помислят дали все още си струва да бъдат заедно. Това беше повече от ясно за Елжбиета. Нещо ѝ подсказваше, че тази раздяла е окончателна. За това и свали халката от пръста си. На излизане с куфарите от апартамента, остави пръстена на масата. Не се сбогуваха. Просто затвори вратата и си отиде.
Не спираше да мисли за него. Обвиняваше се за неговото нещастие. Обичаше го и искаше той да се чувства добре. За това и не се съпротивляваше на решението му. След като не бе щастлив с нея, тя не искаше да му отнема шанса да го направи с някоя друга. А от самата мисъл усещаше болка в гърдите си и буцата, която стягаше гърлото ѝ. Той щеше да се оглежда в нечии други очи. Щеше да целува нечии други устни. Щеше да спи в нечии други обятия. Не можеше повече да сдържа сълзите си. Остави ги да потекат като поточета по нежната ѝ бяха кожа.
Не бе усетила кога влакът спря на една гара. От нея се качиха още пътници. Беше толкова унесена в мислите си, в болката си, че не забеляза момчето, което се настани на седалката срещу нея. Гледаше я със съчувствие, но не искаше да я притеснява. Не искаше да я откъсва от нейния момент, в който се вглеждаше в своите рани, за да може по-бързо да ги накара да зараснат. Остави я да се отдаде на емоциите си, за да може да ги извади от душата си, да се пречисти.
Мина час, в който влакът не спираше да се движи по релсите, минавайки през красиви места, отдалечени от шума на градския живот. Зеленината се бе разпростряла навсякъде. Залязващото слънце намигаше между дърветата и окъпваше в пурпурна светлина поляните. Поклащащата се от лекия пролетен ветрец трева, приличаше на безкрайно море с танцуващи в него вълни.
Елжбиета излезе от транса, в който бе изпаднала, потъвайки в мислите си. Инстинктивно избърза сълзите от лицето си. Преглътна и си пое дълбоко дъх, за да внесе хармония в душата си. И тогава погледна към него. Онова момче с кестенява коса и зелени очи. Имаше набола брада, през която се виждаше тънката му усмивка, приличаща на полумесец. Тя се почувства смутена.
– Здравей! – поздрави той, давайки си нехаен вид.
– От кога си тук?
– От около час.
– О, Боже! – възкликна тя. – Чувствам се толкова неудобно. Съжалявам, че ме видя… Че плаках… Не те бях видяха. Извинявай!
– Не е нужно да ми се извиняваш, че си се поддала на емоциите си. Нормално е. Човешко е. – И пак онази усмивка. Елжбиета я намираше за чаровна. – Как се казваш?
– Елжбиета. Но всички ми казват Ела.
– Аз съм Пьотр. Приятно ми е. – И протегна ръката си към нея, за да се здрависат.
Докосвайки го, Ела изпита нещо странно. Сякаш мълния премина през тялото ѝ и я разтресе за секунда. Сякаш усети светлина, която нахлу в душата ѝ и като мехлем се разнесе по раните в сърцето ѝ. Чу отново гласа на циганката. „Хубавото тепърва те очаква. Онова дето си изстрадала, е била цената, която е трябвало да платиш, за да бъдеш щастлива.“ Побърза да се отдръпне от Пьотр. Той я гледаше по странен начин. Беше някак… изумен. Дали и той бе почувствал същото?
– За Битом ли пътуваш? – попита я той след кратко мълчание.
– Да. Отивам при родителите си.
– И аз съм роден там. И сега се връщам.
– На гости?
– Не зная. Може би.
Ела се усмихна. После погледна отново към прозореца. Вече се бе стъмнило. Виждаше отражението си в стъклото. Изглеждаше толкова съсипана. Успяваше да види сянката, паднала под очите ѝ. Косата ѝ беше сплескана. Устните – изгубили блясъка си. Почувства се още по-смутена. Никога преди не си бе позволявала да изглежда по този начин някъде другаде, освен вкъщи. С нехайно движение прокара пръсти през косата си, опитвайки се да ѝ придаде малко обем. Навлажни с език устните си, и им вдъхна живот. Обърна се отново към Пьотр, който сякаш се бе отправил на някакво пътуване, отвъд влака.
– Изглеждаш ми замислен – събра смелост Ела, да се опита да поддържа разговора помежду им.
– Просто днес… животът ми се преобърна.
– Знам как се чувстваш. И с моят се случи същото.
– Не, ти не разбираш – погледна я той. За миг сякаш не бе сигурен дали да каже всичко, което искаше да остави заключено зад устните си. Но все пак то бе по-силно от него и накрая го остави да се излее. – До преди няколко часа бях сгоден. Имах прекрасен живот с една невероятна жена до себе си. Бях щастлив. Имах толкова много планове и мечти, които исках да реализирам с нея. Но тя ми каза, че не е щастлива. Пожела да се разделим. – След това се насили да се усмихне, но този път усмивката му беше по-различна. Някак болна.
Ела не можеше да повярва на ушите си. Стоеше с леко отворена уста и несъзнателно разширени очи, които сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Лицето ѝ пребледня още повече. Сърцето ѝ заби лудо. Не го бе усещала толкова силно от много време насам. То все още бе живо!
– Шегуваш се – каза му накрая тя.
– Моля?
– Не може да бъде истина това. Не знам как, но от някъде знаеш какво ми се случи днес. Това е моята история. Моето нещастие!
– Не те разбирам.
– Аз бях с човек, който мислех, че ме обича. До преди няколко часа. Мислех, че сме щастливи, че ще остареем заедно. Но той каза, че е нещастен с мен и пожела да се разделим. За това се прибирам в Битом при родителите си. Просто защото няма къде другаде да отида. Не мога да остана при него.
Пьотр я гледаше изумен. Когато Елжбиета разбра, че той не се шегува, също го погледна по този начин. За миг се вгледаха в очите на другия. И откриха себе си. Откриха собствената си тъга и болка. Откриха собственото си нещастие и разбито сърце, което плачеше да бъде излекувано. И се засмяха. Засмяха се на тази игра на съдбата, която бе решила да ги измъчи, да ги рани и накрая да ги събере на едно място. Беше ги изправила пред изпитания, страдания и сълзи, които те трябваше да преодолеят, за да стигнат до дук. До точката, която да слее пътищата им.
„Върви, върви! Точно този влак не трябва да изпускаш“ беше казала циганката с широка усмивка.
Това е историята като от приказка на една моя приятелка от Полша. Чувството, което се е родило между нея и момчето от влака, е прераснало в истинска любов. Сега, няколко години по-късно, те са все още заедно, радват се на сина си и живеят щастливо.
Боян Боев, „Влакът от Варшава“
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/