Никос Казандзакис е може би най-известният в чужбина гръцки автор. Ражда се на 18 февруари през 1883 година. Романът му „Алексис Зорбас“ след филмирането му от Михалис Какоянис („Зорба гъркът“) става световен бестселър.
Следват и романите „Христос отново разпнат“, „Свобода или смърт“, „Последното изкушени“, „Рапорт пред Ел Греко“, които стават световно известни. Въпреки това той не се самоопределя като романист, за него тези произведения са нещо, с което се е захванал между другото. Той вижда себе си като всеобхватен мислител, философ и търсещ човек. Идеологията и творчеството на Казандзакис трудно могат да бъдат сложени в определени рамки.
На родения на остров Крит писател, занимавал се страстно, макар и освободен от догматиката, с християнска вяра, църквата отказва погребение според християнските канони. Последен покой Казандзакис, починал от левкемия по време на болничен престой във Фрайбург, Германия, намира в Ираклион, в родния му Крит, където е погребан .
На надгробна плоча са изписани неговите думи: „Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо, свободен съм!“
Бил е предложен за лауреат на Нобелова награда за литература през 1957 г., но тя е спечелена от друг голям автор – французинът Албер Камю.
Прощава се с живота на 26 октомври през 1956 година
Представяме ви най-въздействащите мисли на писателя:
Колко просто и скромно нещо е щастието: чаша вино, печени кестени, звукът на морето…
Ти имаш четките, имаш твоите цветове, ти рисуваш своя рай и тогава влизаш в него.
Единственият начин да спасиш себе си се състои в това, да се бориш да спасиш другите.
Перфектният пътешественик винаги създава страната, в която пътува.
Всичко, което е необходимо, за да чувствате, че тук и сега е щастието, е просто и скромно сърце.
Какво е любовта? Не е състрадание, нито доброта. Добротата са двама души – един, когото го боли и един, който лекува. В добротата са двама – този, който дава и този, който получава. Но в любовта е един. Смесват се двамата и стават един човек. Не се открояват. Егото се заличава. Любовта ще ги уеднакви, за да станат едно…
За да успеем, ние първо трябва да повярваме в това, което можем.
Човек има нужда от малко лудост, в противен случай никога няма да се осмели да среже въжето и да бъде свободен.
Всичко на този свят има скрито значение.
След като не можем да променим действителността, нека да променим очите, с които я гледаме.
На света има само една жена. Една жена с много лица.
Красотата е безмилостна. Ти не я гледаш. Тя гледа в теб и не прощава.
Цялата ми душа е вик, а работата ми е коментар на този вик.
Вярващ ли си? Тогава една треска от някаква си стара врата става честният кръст. Не си ли вярващ? Тогава честният кръст целият става някаква стара врата.
Когато всичко се обърка, имаш щастието да провериш душата си и да видиш дали има издръжливост и кураж! Тогава един невидим и всемогъщ враг – някои му казват Бог, други го наричат дявол, ще се втурне към нас, за да ни погуби; но ние не сме унищожени.
Целият живот е неприятност. Само смъртта не е. Да си жив означава да разхлабиш колана и да търсиш неприятностите.
Истинската жена, да го знаеш, повече се радва заради радостта, която дава, отколкото заради радостта, която получава от мъжа.
Ето това е свобода… Да имаш някаква страст – да трупаш златни монети – и после изведнъж да забравиш всичко и да разпилееш цялото си богатство във въздуха! Да се освободиш от една страст, подчинявайки се на друга, по-възвишена… Но нима всичко това не е робство?
Горчива е бавната раздяла с хората, които обичаш, по-добре да отрежеш изведнъж като с нож и да останеш отново сам в естествения климат на човека – самотата.
Тъй като нямам договор с определен срок с живота си, отпускам спирачката, когато стигна при най-опасната стръмнина. Животът на всеки човек е една железопътна линия, с нагорнища и надолнища, и всеки разумен човек пътува по нея със спирачка…
ARTday.bg
