Наградата е за големите заслуги на поета в областта на културата и изкуството
Министерски съвет предлага на президента да издаде указ за награждаването на поета Ивайло Балабанов с орден „Св. Св. Кирил и Методий“ – първа степен.
Наградата е за големите му заслуги в областта на културата и изкуството и за популяризирането на българските традиции и фолклор. Правителството предлага за ордена още Николай Георгиев, Ваня Грашкина-Минчева и Рашко Иванов.
В края на юли Министерският съвет прие решение за предложение до Народното събрание да предостави пожизнено държавна парична награда на Балабанов. Предложението беше внесено от министъра на културата на основание Закона за награждаване на лица за особени заслуги към българската държава и нацията.
Ивайло Балабанов е почетен гражданин на Ивайловград, Кърджали, Свиленград и на родното си село Хухла. Член е на Съюза на българските писатели, автор е на книгите „Да се загледаш в звезда“ (1979), „Окова за щурец“ (1984), „Парола „Любов“ (1988), „Религия“ (1990), „Тракийски реквием“ (1997), „Избрано“ (1998), поетичен сборник в два тома „Песни за старо вино“ (2003), „Небесен гурбетчия“ – сборник (2010), „Българска молитва“ (2011).
Предлагаме ви три стихотворения на Ивайло Балабанов:
БЪЛГАРСКО СТИХОТВОРЕНИЕ
Момчета, знам, че вече ви дотегна
и хлябът сух, и голата ракия,
и тежкото небе на тази бедна
страна, в която няма прокопсия….
Великите й царски идеали
днес вече са митичен архаизъм.
България търгува със парцали
от раклата на своя комунизъм.
България е гладна просякиня.
С душа поциганена, необута,
тя проси чуждоземна милостиня
по пътя между Лондон и Калкута.
Честта е болна, съвеста пияна,
а ореолите – алъш-вериши
и луд е, който плаче с Дебелянов
по някакви си белоцветни вишни.
Със страшна сила днес от небесата
виси един въпрос полуобесен:
Кажете ми къде е свободата
от синята ни ноемврийска есен?
Защо пирува с разни богаташи
и хитреци, дошли на власт и мода,
с дрогясали бандюги и апаши…
Защо е с тях? Защо не е с народа?
Момчета, знам, че е на халос туй, че
скърбим за свобода и бели вишни.
В земята на Васил Иванов Кунчев
днес всички романтици са излишни.
Но да запеем, дявол да го вземе,
със мъжки глас във тази нощ безродна
и нека екне – като в турско време,
“Къде си, вярна ти, любов народна?”
ЖЕНАТА С БЕЛИЯ ШАЛ
С очите на всичките тъжни мъже от квартала,
във който живее жената със белия шал,
те питам – защо красотата й, Господи, бяла
на човека със малката черна душа си дал?
Как така бяла птица и гарван в едно съчетаваш?
Не го ли попита красотата й ще му трябва ли?
Когато жената със белия шал минава,
декември край мен мирише на цъфнали ябълки.
И той до цъфтежа й нежен върви начумерен,
със слепи очи сякаш крачи улисан и сам
и топли стотинките в джоба си, дяволът черен,
наместо да стопли ръката й – бялата – там.
Дали е сляп, Господи, или има в очите си трънчета?
Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,
че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета,
когато върви през света със белия шал.
Не пожелавам жената на ближния – тъй подобава:
нека той си е брачен стопанин, аз – любовен ратай,
но когато жената със белия шал минава,
извади ми очите, Господи, и му ги дай!
ПРИНОС КЪМ ЕВРОПЕЙСКАТА ИСТОРИЯ
Европа, млада и непохитена,
четеше своя рицарски роман,
когато, във зора незазорена,
загина рицарят Иван-Шишман.
Европа плачеше за Жулиета,
Европа се прехласваше по Бах,
а с вълчи вой в тракийските полета
вървяха глутниците на Аллах.
Когато обкръжена от слугини,
тя плуваше в охолство и разкош,
във Солун, на пазара за робини,
гяурките вървяха пет за грош.
Когато тя строеше катедрали,
и замъци – във зимния Балкан
скърбяха тънки липови кавали
и плачеха за алтанлъ Стоян.
Въздигаха се кървави калета,
градени със отрязани глави
и всъщност си остана непревзета
Страната на хайдушките орли.
А беше колкото калпак голяма,
широка колкото следа от лъв,
но се превърна в страшна вълча яма,
покрита с кости и залята с кръв.
Със кремъклия пушка, с проста сопа,
със камък и стрели от бучиниш,
дедите ни завардиха Европа
и турците не стигнаха Париж.
ARTday.bg
