Трудно е да се говори и пише за личности, които по нечие благоволение възпитават човешкия дух, които провокират най-съкровените ни чувства и емоции. Въпреки това, няма как да отминаваме с мълчание нито творчеството им, нито личната им съдба, защото съдбата е нашият най-верен приятел, точно тя в голяма степен определя делата, с които оставаме запомнени след смъртта си. Наложително е да се говори и пише, за да могат идните поколения да помнят, да намират за себе си онзи коректив, който ще ги сближава повече с добротата и любовта.
Не мога да си представя живота без творчеството на Яворов. Не мога да си представя българската поезия без лиричните слова, посветени на Мина и Лора. Геният на поета е неразривно свързан с трагизма, защото вдъхновението се пробужда основно в състояние на тъга. Вдъхновението не идва в мигове на радост, рядко е следствие на възторг. Именно меланхолията и тъгата ни приближават към същността на смисъла, те ни карат да си задаваме въпроси, чиито отговори идват чрез неподправената истина на стиховете.
Началото на истинския творчески път на поета започва в Анхиало – тогава едно малко населено място, на края на света, както казва самият Яворов, където му се искало или да умре, или да полудее, предпочитайки първото. Толкова е бил угнетен, далеч от любимия Чирпан, в който се е радвал на безгрижието на ранната младост – преди да сме запомнали да поемаме отговорност за постъпките си, преди да сме станали част от съдбата на други човешки същества, с които животът ще ни срещне.
В Анхиало той написва едни от най-емблематичните си работи. Наред с поемата „Калиопа“, създава над 30 творби, които ще събере в книгата си „Стихотворения“, за да се утвърди като национален автор. Познал несгодите на арменските бежанци, които до голяма степен също са причина да се озове в днешно Поморие, изпитал разочарованието от революционната дейност за независимостта на Македония, проумял мъдростта и спокойствието на необятното Черно море, той придава един естествен завършек на социалните си поетични послания, които го определят като неподражаем проповедник на ценности, изкласили между две коренно различни епохи.
Нашето море е непредвидимо, защото бури и слънчеви часове се редуват в кратките мигове на съзерцание, но в края на краищата е синьо на цвят. Именно това харесвам в Яворов – зад тъгата и трагизма прозира оптимизъм. Сам по себе си животът е тъжен, но така имаме пълното право, пълното основание да се научим да го живеем пълноценно и да се усмихваме, наслаждавайки се на всеки момент.
За това става дума и в „Минзухар“ – едно от стихотворенията, написани в Анхиало:
Току-що пролетното слънце
изпрати първичка целувка
на полето —
и ти прибърза, минзухарче,
да вирнеш хубава главица
към небето.
На младата пролет първа рожбо,
кому е твоята усмивка
росна, блага?
О, нивга младенец невинен
така благат не е поглеждал
майка драга!
А никаква ли черна мисъл
под грейнало чело не криеш,
цвете мило?
Че може утре замразено
да клюмнеш мъртво, щом си толкоз
подранило?
Напразно питам. Ти спокойно
и радостно лице подлагаш
на лъчите,
тъй щедро днеска що разлива
засмяно блесналото слънце
в синевите.
Цъфти безгрижно! Тъй сърцето,
когато щастието грейне
и го стопли,
не ще да знай бедите бъдни,
че в него място не намират
горки вопли.
Престоят на поета в Анхиало и творбите написани от него в рамките на една година от пребиваването му там, не просто го определят като национален поет, но като автор от световна величина. Стихотворенията му трябва да бъдат превеждани на чужди езици, трябва да бъдат четени и рецитирани, а ние всички да прекланяме глава пред Яворовия гений, говорейки по-малко, ако няма какво да кажем, говорейки силно, когато споделяме словото му.
Добромир Банев
ARTday.bg
