Неделя, 06 Юни 2021 | Авторът си ти

Разказ от Руми Пенчева

Мислите ми днес си говорят, сякаш танцуват. От време на време се опитвам да се намеся в танца им, но те сякаш ме избутват навън, шепнат така тихо, сякаш са кристални снежинки, сипят се бавно от небето и трупат. Сякаш днес не съм истинска за тях, сякаш днес съм само едно бутафорно украшение на собствените си мисли. Какво да направя? Време ли е? Да започна ли една по една да запалвам клечките от кибрита, за да ме видят или да ги запаля всичките клечки и направя огън? Заслушах се в тях… Мислите ми си говореха за едно дете. Приличащо на парцалива кукла с тъжни очи. Много напомняло това осемгодишно сираче на малката Андерсенова кибритопродавачка. Сякаш се бе преродило и отново се завърнало в студената приказката. Странно е как децата плачат точно на тази приказка, макар и непознаващи, недокоснали се до фалшивия живот на големите. И през своите детските сълзи все ни задават вечният въпрос: „Защо? Защо понякога приказките са тъжни?“ „Радостта и тъгата са родени сестри“ - изричаме ние на децата, скрили лицата си в нашия бутафорно създаден храм. Всяка дума към тях е изгорялата клечка кибрит. Дори самият Бог, казваха мислите ми, бе поискал толкова малко за себе си от хората, толкова бе изпросил – да вярват в него като деца в приказка. Защото единствените неосквернени градини са детските чисти души.

Клечките кибрит изгаряха в пълна последователност една след друга жълтите монети, загърнали лицата си в дебели палта, отминаваха, без да поглеждат в очите на децата. Криеха се от погледите на парцаливите кукли. Но очите на нямащия не винаги са тъжни… още повече, когато нямащият е осем или девет годишен. Той все още не познава света на големите, света на бутафорния човек. Затова в очите му грее едно пламъче, убежище на надеждата. Този единствен пламък ще грее още няколко години, преди да се изпълни с тъга, пожълтяла, студена тъга. Розовите панделки на бутафорния живот ще се увият в него, ще го стегнат ще разрушат стряхата на убежището, ще удушат надеждата и ще го хвърлят полужив в света на големите!

Това си говореха мислите ми. А аз вървях, придружавана от още двама спътници - хора като мен, които ми  вярваха или чуваха мислите ми. Все още не знам. Отивахме в едно сиротно пристанище, където никой нито ни очакваше, нито ни беше поканил. Но ние вървяхме натам, защото вярвахме, че някой вика за глътка надежда, някой, който все още вярва в приказки, разлиства сънищата ни. И не сгрешихме! Ние тримата бяхме от ония хора, които вибрират на една и съща духовна чистота. Люде, загърбили недоимъка на собствения си живот, обрекли се на каузата да бъдат просто човеци в един бутафорно създаден от други свят. Носехме на приказните Андерсенови герои бонбони. Хубави шоколадови бонбони. А не беше Коледа. Беше един ден, в който нищо не помръдваше, дори есенните мъгли бяха заспали и пропускаха деня. Слънцето беше тъжно - също като тъгата в душите ни. Макар ние човеците да намирахме сили и да се усмихвахме един на друг – то слънцето не можеше. Остана си все така скрито зад сивите облаци на деня.

Влязохме в стая, пълна с деца. Спомням си синия килим и малките столчета, наредени в полукръг. Оттам ни гледаше не едно, а десетина малки дечица. Гледаха ни… И по детски ни се усмихваха с очи. Дали ни вярваха - само един Бог знаеше. Но някак истински се бяха погрижили за посетителите си... Нарисували картички с малките си ръчички и написали пожелания по тях. Пожелания, които все още нямам смелостта да прочета. Защо ли? Защото всеки път, в който се докосна до тях, тялото ми трепери от тъга, мъка и болка по тяхната предстояща самота. Тръгнах към децата с голямата кутия шоколадови бонбони. Те изричаха свенливо благодаря и свеждаха глави към земята. Дали биеше сърцето ми в този момент? Отговорът е простичък - Не! И то беше замлъкнало, вторачило очи в децата. Дишах, разбира се, нали и аз съм част от този фалшив живот. Може би малка частица, но... съм!

Стигнах до момиченце, различно от всички останали. Андерсеновото дете, за което мислите ми говореха. Разпознах го! Беше толкова невинно и истинско, че онемях. Точно в неговите очи сякаш видях малката кибритопродавачка. Дете, което беше толкова смирено, сякаш в този момент се молеше за мен. Поднесох ѝ бонбоните. Тя ме погледна право в очите и изрече името ми на глас. Взе едно от шоколадовите изкушения, усмихна ми се и нежно ме попита:

- Искаш ли… да си го разделим?

Вцепених се,не бях подготвена за въпроса ѝ. Всичко, което малкото сираче притежаваше в този момент беше… моят шоколадов бонбон. Усетих как коленете ми отмаляват. Усетих дори колко съм жалка пред това величие от чистота. Детето напъха бонбона в малката си устица след моя смутен отказ. Очите му засияха от шоколадовата сладост.

Но аз се превърнах в клечка кибрит и изгорях. Надявам се, стоплихме дори и за миг сираците с нашите книжни и сладки капчици надежда. Не се сърдя на мислите си, те живеят в безкрайността. Там, където никога нищо не свършва. Те, нашите мисли, преподреждат вселената. А аз? Аз съм просто човек, създаден от кал и в калта ще се върна! Там, в онзи другият свят, бутафорни хора няма! Там единствено живее, Божествената чиста доброта!

Руми Пенчева

ARTday.bg

Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/

СПОДЕЛЕТЕ

Свързани публикации (по етикет)


Съдържанието на този уеб сайт и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права. Всички статии, репортажи, интервюта и други текстови, графични и видео материали, публикувани в сайта, са собственост на ARTday.bg, освен ако изрично е посочено друго. Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ARTday.bg, с посочване на източника и добавяне на активен линк към www.artday.bg

Контакт с нас:

За реклама, изпращане на публикации и съобщения: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.m
ARTday.bg - всички права запазени. © 2017