Когато си отиде обичан човек, животът придобива нов смисъл. Когато си отиде талант, част от живота опустява завинаги.
Татяна Лолова е родена на 10 февруари 1934г. в София. Майка ѝ е от руско-украински произход, а баща ѝ Желязко Лолов е счетоводител, но неговият братовчед съименник е известен театрален актьор в Пловдив. Татяна Лолова завършва актьорско майсторство през 1955 г. в класа на професор Стефан Сърчаджиев. Следва заедно с Ицхак Финци, Григор Вачков, Никола Анастасов и други забележителни актьори. През 1955 – 1956г. играе в Драматичен театър „Сава Огнянов“ в Русе. През 1957г. става първата актриса, официално назначена в новоформираната трупа на Сатиричния театър, където играе до 1976г. От 1977 – 1989г. е в театър „София“. И отново в Сатиричния театър (от 1989). Играе и на сцената на Театър 199, където отбеляза 10 години на хитовия моноспектакъл „DUENDE“ по текстове на Румяна Апостолова, Лорка и др., режисьор Съни Сънински – в историята са записани над 300 изиграни представления в България и чужбина. Пак там играе в постановките: “Старомодна комедия” от Алесей Арбузов и “Нищо не помня” от Артър Милър.
Тя е ярко характерна актриса с широк диапазон на комедийно-сатиричното изображение – от фарса и буфонадата до гротеската и сатирата. Въпреки хиперболата и иронията, използвани от нея при изграждането на образите, те са правдиви и въздействащи.
Член на СБФД (1987).
Написала е автобиографичната книга „1/2 живот“.
Носител е на наградите: Заслужил артист (1972); Народен артист (1986); Орден „Кирил и Методий“ – III степен (1963); „Награда на Съюз на артистите в България за женска роля“ за (Лиди Василевна) в постановката „Старомодна комедия“ (1977); „Награда на Съюз на артистите в България за женска роля“ за (Уини) в постановката „Щастливи дни“ (1992); „Аскеер за женска роля“ за (Уини) в постановката „Щастливи дни“ (1992); „III награда за актьорско майсторство“ на I национален преглед на камерните театрални постановки (Враца, 1977); Наградата за женска роля за ролята на (Ангелина) в филма Авантюра на фестивала Златната ракла (1992); Орден „Стара планина“.
Татяна Лолова от първо лице:
Казват, че българският народ бил намръщен – за мен той е усмихнат. Аз виждам как вървят насреща, в далечината ми се струват някак мрачни, но колкото повече ги приближавам, толкова повече виждам, че са усмихнати.
Приемам, че всички хора ми мислят доброто. Така никога не се стеснявам от тях.
Като ми каже някой, че не ме обича, аз не му вярвам.
Свикнала съм да давам. А когато даваш – не остаряваш.
Помня, че от 3-годишна искам да стана актриса. И станах, благодарение на много стечения на обстоятелствата, на обичта и грижата на много хора, на тяхното можене, имане, на силата да се раздават. Чувала съм някои да казват: „К‘вото съм направила, сама съм си го направила!“. На тези хора им викам: „Блазе ти“. Аз каквото съм направила, всичко е благодарение на хора, готови помогнат на някой, у когото намират, че има нещо – нещо, което може да даде плод. Много рано останах без баща. Майка ми също си отиде млада, но толкова много хора са се грижели бащински и майчински за мене, че съм щастлив човек.
Колкото и да ме огорчават критиците, няма да ме сломят. Колкото и да ме хвалят, няма да им повярвам. По-страшно е да те премълчават.
Без пари нищо не може – нито младост, нито красота, нито настроение. Човек трябва да си поддържа фасона, а това струва средства. Парите са свобода, но ги няма тук.
Не съм звезда, аз съм слънце.
По-голям рай от България няма, а пък трудно се живее в него. Значи не се знае дали в горния рай се живее по-добре от нашия.
Разсмивали са майка ми, докато ме е раждала, за да облекчават болките й. Дали от тогава се е заселило това смешно нещо в мен, с което се боря цял живот, тъй като генът ми е драматичен, не знам.
Има едни, дето им дай да страдат. И като страдат, и като си ги разказват, изпитват неистово удоволствие. Аз пък искам да мога да не говоря никога за нещастия. Животът е тежък, но кратък – да го живеем с усмивка. Имам нужда от обичта на хората и когато мога, без да се замислям да им я давам…Не можеш сам да седиш и да се обичаш. Обичат се две насрещни същества.
Всички казват, че зад един успял мъж, стои една силна жена. Когато имам успехи, зад мен стои моят силен, добър, прекрасен, пълен с хубави качества мъж. На всичкото отгоре красив и младолик. Дори не съм мечтала за такъв!
Снимка: Агенция Монитор
ARTday.bg
