Авторът на „Моши моши, Япония“ в интервю за книгата, за приятелите и за важните неща в живота
Тя е авторът на една от най-търсените книги у нас в последните месеци. Юлияна Антонова–Мурата и нейната „Моши моши, Япония“ са в сърцата на стотици читатели. Изданието се радва на пети тираж и това е съвсем естествено, защото тази книга разказва куп интересни неща за живота в страната на изгряващото слънце.
ARTday.bg ви представя интервю на Розалина Ковачева-Петрова с Юлияна Антонова:
Първата Ви книга „Моши моши, Япония“ предизвика невероятен успех сред българските читатели. Очаквахте ли тя да се превърне още на старта си в явление и на какво го отдавате? На читателското любопитство към една различна култура или може би на вътрешната потребност у всеки човек да среща добронамереност, каквато у нас очевидно нямаме достатъчно?
“Който отива на лов за успех, лови мъгла”, казва една немска поговорка. С това уточнение бих искала да започна и да Ви благодаря за отделеното време. Не съм се замисляла никога кое би привлякло читателското внимание, не съм се замисляла за успех или поражение. Не съм била и не искам да съм “ловец на мъгли”. Искам, тези истински истории от живота на японците, предадени почти дословно в книгата ми, които ежедневно ме впечатляваха в годините и продължават ден след ден да ме радват, да достигнат до повече хора. Истории, в които има много внимание, добронамереност, любов, желанието деликатно да се притечеш на помощ (оттам и заглавието на книгата – “Моши моши, Япония”). Тези черти “виждам” в съучениците ми от немската гимназия, състуденти, близки хора.
Първата Ви творба има интересна предистория (имам предвид това как самите ви приятели във Фейсбук са хвърлили ръкавицата към Вас). Разкажете я за нашите читатели.
Книгата не е предназначена за читателите, формулирани от мен като една имагинерна геометрия; тя е за всички мои сънародници в България и пръснати по света, за всички онези, които носят в сърцата си посочените по-горе добродетели. Определям ги като моите приятели и се обръщам с всяка история към тях чрез книгата ми като такива.
Най-близките ми приятели (най-вече виртулни), които ползваме фейсбук, с които нерядко осъмваме в приказки от разстояние, споделяме тревоги и радости, вдигаме виртуални наздравици за успехите на децата ни, заставаме в молитва за тежък здравословен проблем, за който сме чули, подкрепяме се в дни на изпитания. Поднасяйки поредната истинска история от живота ми в Япония, моите приятели (забележете- не читатели) в коментарите под текста, започнаха да изразяват желание да издам книга. Смятах, че фейсбук пространството е една огромна, огромна “читалня”, в която всеки има достъп 24/7. Излъгах се обаче, защото тя побирала само 5000 души (толкова са приятелите ми и повече не мога да прибавям). И така, не след дълго двама издатели също ми писаха. Коментарите са все още под постовете. Единият беше много мил, когато сподели:”Е, този разказ плаче да бъде издаден. Помислихте ли вече за книга. Моля Ви, заповядайте да говорим “на лични”.
Очаквахте ли писатели от ранга на Антон Дончев да бъдат сред почитателите Ви?
Голямо е желанието ми, книгата да достигне до повече мои приятели от Фейсбук, до техните близки. Сред тях има хора на всякаква възраст и с всякакви професии – лекари, бизнесмени, политици, пенсионери, учители, писатели. Да, писателят Антон Дончев е сред почитателите на книгата. На всички, които изброих, поднасям моето благодаря.
Неведнъж сте казвали, че промяната в България не може да стане с политическа сила или лидер, дори той да е особено харизматичен, може да стане чрез отношенията на хората. Какво трябва да промени всеки от нас, за да постигнем промяната в страната си?
Години наред се наслушах на изявления на представителите на поредната политическа “сила” (да, не бъркам, сила трябва да е в кавички), че ще променят живота ни. Всички, вперели поглед и очаквания в тях, все едно са някакви Титани. След всяко едно поредно фиаско, със същото, в никакъв случай по-малко, се започват скудоумията и приказките на следващия лидер, който ще направел желаната промяна за народа. Казвала съм го ба приятелите ми, промяната може да настъпи не чрез него, чрез който и да е той, а чрез нас самите и в нас самите. По-горе посочих само част от добродетелите, които всеки един от нас носи и като че ли забързани в ежедневието, отчаяни в борбата за насъщния, погребахме ги някъде навътре в душите ни и изкарахме на “бял свят” недоверието, сприхавостта, тревогите, страха, грубостта. “Изметем” ли тази напаст, която не е по Божий план, почисти ли всеки своето сърце от “плевелите” и започнем ли да общуваме като приятели, като живи хора, които имаме потребност да се обгрижваме едни други, да улесняваме хората, с които се срещаме и общуваме, промяната ще настъпи. Представете си огромно бунище, в което искаме да засадим една красива червена роза. Дали ще успеем? За да расте тя, първо трябва да почистим мястото, да го обновим. На кого по-чистичко, на кого по-замърсено – я с надменност, я с тщеславие, я с лицемерие, я с необмислени обещания и т.н. , трябва ни много, много търпение в процеса на промяна в нас самите. Искам и да престанем с постоянното самосъждение и непрекъснатите самообвинявания. Да спрем с вечните укори и осъждение кой как не “ставал”. Трябва да надигнем гръб, да се изправим! Защото всеки един от нас е неслучаен, по Божий образ сме създадени! Да погледнем на хората с необходимата почит и уважение – към деца, възрастни, към слабите и болните. Любовта е “запечатана” в сърцата на всеки един от нас. И в нашия земен мандат да се спрем от думи, хвърлени на вятъра, да спрем да заклеймяваме всеки наред. Защото като не ни харесва онова, което получаваме, да променим онова, което даваме. Колко лесно и приятно се живее сред хора, които са доброжелателни, усмихнати, сериозни в задълженията си. Толкова е просто. Това разказвам в книгата ми.
При общуването с хора от българската Ви аудитория попадали ли сте на скептици, за които общество, в което и императорът се явява на проверочен шофьорски изпит, бакшишът се приема като обида и никой не си помисля да открадне, е утопия? Как бихте отговорили на подобна реплика?
България е на първо място по загинали пешеходци на на пешеходни пътеки в Европа. Онези, които кормуват по такъв начин и им е все едно дали в следващия момент няма да отнемат нечий човешки живот, те газят и погазват достойнството, и вътрешната радост в ежедневното общуване с близки и хората, които се изпречат на пътя им.. През погледа на един японец това е нещо изключително неуважително и грозно, близко е до фантастика.
Мечтата Ви е да видите красивите отношения между хората в Япония осъществени и в България. Смятате ли, че това е възможно, като се има предвид колко по-сурови и дори грубовати сме българите?
С примерите си за Япония бих искала да напомня внимателно само за едно – да не избираме омразата и ненавистта да ни водят. Скептицизмът и критичността са силни у нас, българите. Нека осъзнаваме, че като генерираме в сърцата си негативизъм, дух на отхвърляне и противопоставяне, това са все емоционални отрови за всеки един от нас. Зараза е. Предава се от човек на човек.
Понякога чета кратките истории от книгата, пиша нови за следващата – изпитвам облекчение като ги препредавам. Намерил е японският народ в по-голямата си част сили за такова общуване, освободили са хората сърцата си от гняв, поискали са прошка и продължават да градят, не да рушат.
Терминът „лаконичност“ идва от названието на древногръцкия регион Лакония. Там се е намирал и град Спарта, жителите на който се отличавали с краткостта на израза. Пример за това е отговорът на писмото на Филип Македонски, в което предлагал на спартанците да се предадат, защото: „Ако завладея Спарта със сила, ще унищожа без пощада цялото население и ще изравня града със земята.“ На което спартанците отговорили с една дума: „Ако“.
Ще завърша с една дума само: “ако”. Ако се покае всеки един, ако погледне в собствената си лехичка, ако реши да не пречи на никого, ако иска да помогне на всеки в нужда, ако посипе с пепел маниакалната ни враждебност и фанатизъм, ако отвори сърцето си за добри помисли и действия…ще ни бъде! Ние хората си мислим, че Бог ни гледа отгоре, затова и съм виждала в църквите ни, кой ли не със свещ в ръката и вперил поглед нагоре към амвона…а той не ни гледа отгоре, Той ни гледа отвътре.
Казвате също, че патриотизмът е чувство, което може да се възпита, но не с рецитиране на стихове. В какво, според Вас, е точната формула?
Относно патриотизма ще кажа следното: Киркегор пише, че дълбочината на неговата меланхолия е била равностойна единствено на умението му да я скрива. В този смисъл, бих добавила като отговор, че и дълбочината на истинското патриотично чувство е равностойна единствено на нашето умение да не го демонстрираме.
Розалина Ковачева-Петрова
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
