Маргьорит Дюрас, чието истинско име е Маргьорит Донадьо, е френска писателка, драматург, киносценарист и режисьор. Родена е на 4-ти април 1914 г. близо до Сайгон, в семейството на френски емигранти-педагози. Там тя получава две бакалавърски степени. За пръв път стъпва в Париж, когато е на 18 години. Учи математика, право и политология, но скоро се насочва изключително към кариерата си на писателка.
През Втората световна война участва в Съпротивата. Главна тема в нейното творчество е бунтът срещу безцветния делничен живот. Първите ѝ романи наподобяват лаконичния стил в писмата на Хемингуей. В книгата ѝ „Модерато кантабиле” мотивът за невъзможната и измислена любов е предаден поетично, с разкъсната стилистика, характерна и за следващите ѝ произведения. В тях смисълът е доста затъмнен, в него се прокрадват и еротични елементи, например в „Смъртна болест”. Повестта ѝ „Любовникът” – едно от най-силните нейни произведения, което тя пише когато е на 70 години, в известна степен се определя като автобиографично. Пресъздаден е разпадът на семейството на повествователката в Индокитай през последните дни на френската окупация. За тази книга тя получава награда Гонкур.
Мемоарен характер носи книгата на Дюрас „Болката” – в нея авторката описва преживяванията си през последните дни на Втората световна война. Най-известното ѝ произведение, превърнало се в сценарий за филм, е „Хирошима, моя любов”.
Смятана за представителка на течението на т.нар. нов роман в литературата, Дюрас всъщност има твърде индивидуален и неопределим почерк. Други нейни произведения са: „Цели дни по дърветата“ „Десет и половина вечерта едно лято“, „Вицеконсулът“, „С отворени очи“, „Сини очи, черни коси“, „Писането“. Маргьорит Дюрас не е възприемана еднозначно. Поклонниците ѝ са свикнали да виждат в нейните героини другото аз на прочутата френска писателка. Но дали е така? На този сложен и деликатен въпрос се опитва да отговори литературният критик Ален Верконделе в книгата си „Дюрас“. Ален Верконделе е истински почитател на творчеството на Маргьорит Дюрас, но това съвсем не му е попречило да потърси истинското лице на създателката на „Модерато кантабиле“ и „Любовникът“. Ето фрагмент от неговата книга, в която той се опитва да развенчае мита за авторката на „Хирошима, моя любов“. ”Маргьорит Дюрас си изгради своя образ. Аз се опитах да го демитологизирам. Не беше лесно да разгранича лицето, представено от нея, реалния ѝ лик. А и самата тя е твърде трудна за обрисуване. В миналото клонеше към комунизма. Беше дори член на ФКП, после я изключиха. Всъщност се оказа, че никога не се е борила срещу фашизма, както твърди сега, че е защитавала и каузата на феминизма. Интересуваше я единствено писането. Бих казал, че Дюрас е една твърде сложна и двойнствена личност. От майка си е наследила енергията и смелостта на селянката, готова е да се бори докрай, за да постигне предначертаната цел, стига, разбира се, тя да е добре предначертана. Понякога се проявява като жестока, фанатична и безкомпромисна. Бях наистина изненадан, че не открих нищо за дейността й през периода на Съпротивата. Попадна ми уникален документ, озаглавен “Колониалната империя“, в който авторката яростно защитава колониализма. Подписан е с моминското ѝ име. Това ме кара да се замисля върху нейните възгледи и поведение.“
Маргьорит Дюрас винаги е имала финансови проблеми, но през 1939-та е разполагала с повече пари и е проявила голяма щедрост и благородство към мнозина, изпаднали в затруднение френски литератори – давала е пари на заем. Но с времето се е отдръпнала, затворила се е в себе си – посветила се единствено на писането. Мисля, че най- хубавите ѝ произведения са „Хирошима, моя любов“ и „Модерато кантабиле“, а също и „Любовникът“. Всъщност творчеството на мадам Дюрас е неравно. През живота си тя направи доста грешки и доста изстрада. Но темите в нейното творчество са много важни: детството, любовта и сексът, а също и Индокитай – една част от света, която тя обожава. С най-силните си опуси Маргьорит Дюрас, при цялата си противоречивост, като автор и като личност, без съмнение ще остане във френската литература.” Това пише критикът Ален Верконделе в своята книга.
Маргьорит Дюрас умира от рак на гърлото на 3-ти март 1996 година на 82 г., погребана е в гробището в Монпарнас.
Представяме ви избрани откъси от нейни произведения:
„Години след войната, след женитбите, децата, разводите, книгите той дойде в Париж с жена си. Обади й се по телефона. Аз съм. Позна го веднага по гласа. Той каза: Исках само да чуя гласа ви. Тя каза: Аз съм, добър ден. Беше притеснен, страхуваше се както по-рано. Гласът му затрепери изведнъж. И заедно с треперенето изведнъж тя си припомни за Китай. Той знаел, че е започнала да пише книги, узнал го от майката, срещнал я в Сайгон. И също така за братчето, натъжил се заради нея. А после не знаеше какво повече да й каже. И после й го каза. Каза й, че всичко е както преди, че я обича още, че не би могъл никога да престане да я обича, че ще я обича до самата си смърт.“- „Любовникът“
„Той е мъж с навици, изведнъж се замислям за него, навярно идва сравнително често в тази стая, този мъж навярно се люби много, този мъж се страхува, навярно се люби много, за да надвие страха.“ – „Любовникът“
„Не умее да изразява чувствата си освен в подигравателна форма. Установявам, че няма сили да ме обича против волята на баща си, да ме вземе, да ме отведе. Плаче често, тъй като не намира сили да обича отвъд страха. Неговият героизъм, това съм аз, раболепието му, това са парите на баща му.“ – „Любовникът“
„Казва: все едно дали се обичат или не се обичат, винаги е ужасно след това.“ – „Любовникът“
„Нямаше защо да се разпалва желанието. То е у тази, която го пробужда или не съществува. То е вече тук още от първия поглед или изобщо не го е имало. То е непосредствената връзка между половете или нищо.“ – „Любовникът“
„Връзката с мизерията е пак тук, в мъжката шапка, тъй като ще трябва някак си парите да дойдат в къщата, все едно как, но ще трябва. Край нея е пустиня, синовете не ги бива, нищо няма да направят, солените земи също, парите ще пропаднат, свършено е. Остава малката, която расте и която ще знае може би един ден как да направи така, че парите да влязат в къщата. По тази причина – тя не го осъзнава – майката позволява на малката да излиза пременена като невръстна проститутка И пак по тази причина малката вече знае как да постъпи, за да отклони вниманието, предназначено за самата нея, към това, което поглъща собственото й внимание – парите. Майката гледа на това с усмивка.“ – „Любовникът“
„Вече имам опит. Знам нещо. Знам, че не дрехите правят жените по-красиви или по-малко красиви, нито грижите за красотата, нито скъпите мазила, нито редките, скъпо струващи накити. Знам, че въпросът е другаде. Не знам къде точно. Знам само, че не е там, където жените си мислят.“ – „Любовникът“
„Няма благодаря от никого. Не казваме никога благодаря за хубавата вечеря, нито добър ден, нито довиждане, нито как сте, не си казваме никога нищо.“ – „Любовникът“
„Алкохолът замества сексуалната наслада, но не заема мястото й. Сексуалните маниаци обикновено не са алкохолици.“ – „Алкохолът“
„Цели лета живях сама с алкохола в Нофл. В събота и неделя идваха хора. През седмицата бях сама в голямата къща и точно там алкохолът придоби целия си смисъл. Алкохолът кара самотата да отеква и накрая започваш да я предпочиташ пред всичко друго… Да живееш с алкохола, е все едно да живееш със смъртта до себе си.“ – из есето „Алкохолът“
„Липсва ти Бог. Нищо не може да отмени празнотата, която си открил някога в юношеството си. Алкохолът е създаден, за да ти помогне да понасяш вакуума на Вселената, люлеенето на планетите, невъзмутимото им кръжене в пространството, безмълвното им равнодушие към болката ти. Човекът, който пие, е междупланетен човек. …Алкохолът е безплоден… не създава нищо трайно. Той е като вятъра. Като думите.“ – „Алкохолът“
„При жената алкохолизмът е скандален – да си жена и алкохоличка, е нещо рядко, нещо сериозно. То е като посегателство върху божествената природа. Разпознавах скандала около себе си.“ – „Алкохолът“
„Обичам да си мисля, така както обичам Лол, че ако животът ù преминава в мълчание, това означава, че тя е повярвала, макар и за миг, отминал със скоростта на светлината, че тази дума би могла да съществува. Но тази дума не съществува и Лол мълчи. Това би било дума-отсъствие, дума-празнина, дума с празнина в средата, такава празнина, в каквато всички други думи биха пропаднали. Тя не би могла да бъде казана, но би могла да заехти. Огромна, безкрайна като празния звук на гонг, тя би задържала тези, които в онзи миг са искали да си тръгнат, би ги убедила в невъзможното, би ги направила глухи за всяко друго слово, би назовала едновременно тях, мига и бъдещето. Тази липсваща дума, сякаш стопена плът на мъртво куче посред обедната жега на някакъв плаж, заразява всички останали, похабява ги.“ – „Похищението на Лол В. Щайн“
„Човек може да гледа, но за да вижда, той трябва да се научи.“ – „Хирошима, моя любов“
„Нашата голяма грешка не е да се опитваме да извлечем от всеки човек добродетели, които той не притежава, а да пренебрегваме развиването на тези, които има.“
Заглавна снимка: YouTube
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
