Понеделник, 07 Ноември 2022 | Книги

Избрани цитати от книги на космополитния писател

Лорънс Дърел (1912-1990) прекарва почти целия си живот извън Англия – в Индия, о. Корфу, Египет, бивша Югославия, о. Родос, о.Кипър, Аржентина и Южна Франция. Животът и творчеството му бележат целия ХХ-ти век и в пълния смисъл на думата Дърел може да бъде определен за най-космополитния автор на това столетие.

Тетралогията „Александрийски квартет” без съмнение е най-забележителното му произведение, за което мнозина смятат, че Дърел заслужава да спечели Нобелова литература.

Лорънс Дърел е роден на 26 февруари в Индия, „в подножието на Хималаите“. Родното му място играе особено важна роля в живота му и той твърди за себе си, че има „тибетски манталитет”. Баща му Самюел Дърел е британски строителен инженер, а майка му Луиза (Дикси) Даръл е ирландка. И двамата родители на Даръл са родени в Британска Индия. На дванайсет години Лорънс е изпратен в Англия, за да получи подходящо образование. В училище Дърел не постига големи успехи, неколкократно се проваля на приемните изпити за Кеймбридж и накрая се отказва. Известно време работи като пианист в джаз клуб в Лондон, а после заминава за Париж и се отдава на писателската си кариера. От този период е приятелството му с писателя Хенри Милър – двамата поддържат кореспонденция повече от 45 години. Сред другите прочути писатели, с които го свързва творческо сътрудничество и приятелство, са автори като Дилън Томас и Томас Елиът.

През 1935 г. Дърел убеждава първата си съпруга, Нанси Майърс, и майка си да се преместят заедно с останалите членове на семейството на остров Корфу, за да избягат от английската зима и да живеят по-икономично. Неговият брат Джерълд Даръл описва живота на семейството там в книгата си „Моето семейство и други животни“, както и в много други книги, с които си спечелва любовта на читателите и любителите на животни по целия свят. Всъщност дълго време за повечето български читатели Лорънс Дърел е просто досадният по-голям брат на Джералд, който непрекъснато крещи на малкото си братче, че нарушава спокойствието му, докато се опитва да пише в мансардния етаж на къщата им на о.Корфу.

Първият роман на Дърел, който заслужава внимание, е „Черната книга: едно състезание“ (The Black Book: An Agon), е публикуван в Париж през 1938 г., но поради леко порнографския си характер в Англия е издаден едва през 1973 г. Дърел пише още няколко романа, сред които и „Авиньонски квинтет” (от 1974 до 1985 г.) и „Бунтът на Афродита” – в скромни две части (1974 г.), както и множество книги с пътеписи, мемоари и есета, пиеси и стихотворения. Критиците твърдят, че никога не е имало по-добър автор на пътеписи от Дърел.

През Втората световна война, от 1941 до 1944 г., Дърел работи като пресаташе в британските посолства в Кайро и Александрия. След войната заема дипломатически и преподавателски длъжности и живее и работи в различни страни – о.Родос, Кипър, Белград, Аржентина… Бил е женен четири пъти. Накрая се установява в Сомиер, Южна Франция, където умира от сърдечен удар на 7 ноември 1990 г.

Резултат с изображение за Lawrence Durrell

Представяме ви цитати от книги на Дърел:

„Колко лекомислено е – пишеше тя – да си представиш влюбването като сходство на умовете, на мислите; едновременното възпламеняване на две души, израснали поотделно и автономно. Усещането прилича на безшумна експлозия във всяка една от тях. И когато това стане, влюбеният – замаян, забравил за всичко друго, започва да изследва собствените си преживявания; единствено благодарността, отправена към припознатия донор, създава впечатлението, че общува с обекта на своето желание, но усещането е погрешно. Обичаният обект е просто човек, участвал нарцистично в същото изживяване – съвпадение на мига; първоначално стремежът да бъдеш близо до обичания обект не се дължи на желанието да го притежаваш, а по-скоро на любопитството, което те подтиква да оставиш двете изживявания да бъдат сравнени, подобно на отражения в различни огледала. Всичко това може да предшества първия поглед, целувка, допир; да предшества амбицията, гордостта, завистта; да предшества първото признание, което бележи повратната точка – защото след него любовта дегенерира в навик, притежание, а после – обратно към самотата.“

„Преди всичко какво представлява този наш град? Какво включва думата Александрия? Затворя ли очи, виждам хиляди изтерзани от прах улици. Днес той е владение на мухите и просяците – както и на онези, избрали промеждутъчното съществуване сред тях.

Пет раси, пет езика и една дузина религии: корабите на пет флота се оглеждат в мазните води на пристанището. Половете обаче са повече от пет, но изглежда, само демотическият гръцки прави разлика между тях. Сексуалното предлагане, хвърлило котва в този град, изобилства от разнообразие на формите. Но въпреки това той няма вид на безгрижен пристан на удоволствията. Символичните любовници на свободния елински свят тук са изместени от нещо съвсем различно, по-скоро андрогинно, или превърнало се в своята противоположност. Ориентът не може да се наслаждава на сладостната анархия на тялото, защото отдавна го е надживял. Спомням си Несим, който веднъж каза – май просто цитираше някого, – че Александрия е голямата винарска преса на любовта; онези, които излизат от нея, са болните, самотниците, пророците – тоест дълбоко наранените в своя секс.“

„Мисля си за онова време, когато за нас четиримата видимият свят почти не съществуваше; дните ни не бяха нищо друго освен интервали между сънищата, интервали между движещите се пясъци на времето, на действието, на трескавите изживявания… Приливи и отливи на безсмислени афери, понесени от течението на обречените връзки, които водеха наникъде и не изискваха от нас нищо друго освен невъзможното – да си останем такива. Жюстин би казала, че сме били впримчени в проекцията на една воля, прекалено силна и преднамерена, за да бъде човешка – гравитационното поле, в което Александрия улавя всички онези, които е избрала да бъдат неин прототип…“

„Кой би могъл да твърди, че Жюстин не бе посвоему глупачка? Беше издигнала в култ удоволствията, цинизма и дребната суета, но трепереше за мнението на подчинените си. Ако поискаше, можеше да бъде досадно придирчива. Да. Точно така. Ала всички тези плевели се поливат с пари. Ще кажа само, че в много отношения приличаше на мъж, разсъждаваше като мъж и дори действаше като мъж – позволяваше си свободната независимост на мъжкия светоглед. Нашата близост беше от странен духовен порядък. Отрано забелязах, че тя отгатва мислите ми безпогрешно. Идеите ни хрумваха почти едновременно. Спомням си веднъж как усетих, че обзелата ме мисъл се върти и в нейната глава, а тя бе следната: „Тази близост не бива да отива по-далеч, защото вече сме изчерпали всичките ù въображаеми възможности: и онова, което ще открием зад мрачните тонове на чувствеността, ще се окаже едно приятелство – толкова силно, че ще ни обвърже завинаги.“ Това бе, ако щете, и един флирт на нашите умове, предварително изчерпан по силата на опита, който обаче бе далеч по-опасен, отколкото любовта, породена от физическото привличане.

Сега се сещам нещо, което прочетох в един от дневниците на Жюстин. Превеждам го, защото, макар да се отнася до случки, предшестващи тук разказаните, много точно отразява онова странно враснало се в любовта качество, което аз причислявам към типичните по-скоро за града, отколкото за нас самите. „Колко лекомислено е – пишеше тя – да си представиш влюбването като сходство на умовете, на мислите; едновременното възпламеняване на две души, израснали поотделно и автономно. Усещането прилича на безшумна експлозия във всяка една от тях. И когато това стане, влюбеният – замаян, забравил за всичко друго, започва да изследва собствените си преживявания; единствено благодарността, отправена към припознатия донор, създава впечатлението, че общува с обекта на своето желание, но усещането е погрешно. Обичаният обект е просто човек, участвал нарцистично в същото изживяване – съвпадение на мига; първоначално стремежът да бъдеш близо до обичания обект не се дължи на желанието да го притежаваш, а по-скоро на любопитството, което те подтиква да оставиш двете изживявания да бъдат сравнени, подобно на отражения в различни огледала. Всичко това може да предшества първия поглед, целувка, допир; да предшества амбицията, гордостта, завистта; да предшества първото признание, което бележи повратната точка – защото след него любовта дегенерира в навик, притежание, а после – обратно към самотата.“ Колко типично и колко мрачно описание на този магически трепет: и все пак колко вярно… що се отнася до Жюстин!

„Всеки мъж – бе написала тя някъде другаде, и тук отново чувам дрезгавите и тъжни акценти на гласа ù, който повтаря изписаните от нея слова: Всеки мъж е направен от глина и демони, но коя жена може да подхранва у него едновременно и двете половини?“

„Спомням си още, че веднъж Несим рече – беше в лятната вила край Бург ел Араб: „Ще се учудиш, ако ти кажа, че в известен смисъл винаги съм смятал Жюстин за велика. Има различни форми на величие, нали знаеш, които, когато не намерят място в изкуството или религията, причиняват големи опустошения в обикновения живот. И нейният дар е погрешно насочен… към любовта. Съзнавам, че в много отношения тя е лоша, но те всички са маловажни. Също така не мога да твърдя, че никого не е наранила. Ала онези, които нарани най-силно, имаха полза от това. Защото, наранявайки ги, тя ги извади от вцепенението на старото им съществуване. А от такова нещо боли и мнозина не разбраха смисъла на тази болка. Не и аз обаче.“ И като обърна към мен онази негова добре позната усмивка, в която приветливостта бе примесена с неизразимо огорчение, той повтори тихо и сякаш на себе си: „Не и аз.“

„В нощ, така грейнала от звезди, когато светулките в сухата шумоляща трева отразяваха небето с призрачните си бледоморави, трепкащи отблясъци, не можех да правя друго, освен да седя до нея, да галя тъмната ù красива коса и да мълча. Вътре в мен, като черна река, се разливаха думите на Балтазар, който четеше с глас, едновременно разчувстван и уморен от бремето на абстрактната мисъл: „Денят на тялото е нощта на духа. Когато тялото почива, духът на човека започва своя работен ден. Разбуждането на тялото е заспиването на духа, а сънят на духа е разбуждането на тялото.“ И после, като гръм, прокънтяваше неговото: „Злото е зле използвано добро.“

АRTday.bg

Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/

СПОДЕЛЕТЕ


Свързани публикации (по етикет)


Съдържанието на този уеб сайт и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права. Всички статии, репортажи, интервюта и други текстови, графични и видео материали, публикувани в сайта, са собственост на ARTday.bg, освен ако изрично е посочено друго. Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ARTday.bg, с посочване на източника и добавяне на активен линк към www.artday.bg

Контакт с нас:

За реклама, изпращане на публикации и съобщения: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.m
ARTday.bg - всички права запазени. © 2017