Димитър Воев е роден на 21 май 1965-а и живя едва 27 години. Поетът и музикантът, когото всички помним, напуска видимя свят на 5 септември през 1992 година.
Представяме ви извадки от интервюта на твореца и едно негово стихотворение:
„…щом самите ние не даваме гласност на това, което става у нас, какво да очакваме, че някой ще ни забележи отвънка…”
„…нали, става въпрос за това, че ние израснахме едно следвоенно поколение, което по принцип трябваше да бъде щастливо. Така беше заложено в програмата – да сме усмихнати, и добрички, и чисти, и да се радваме на живота. Обаче ето така се получи, че вече сме на двайсет и много години, нали, някои сигурно вече са над трийсет… Едно поколение израсна, което практически, как да кажа… точно това е една може би не съвсем точно изхабена младост, но все пак проиграна карта, един изгубен, пропуснат шанс за реализация в живота…”
„Просто никой не е заинтересован от съществуването на групата ни. Това беше показано много пъти. Никой не ми е протегнал ръка и да ми каже: „Елате тук, запишете песните си! Ще направим бизнес с вашите песни, много ми харесват.“ Единственият човек от всички познати, който ми каза: „Нова Генерация е готина група!“, беше Кирил Маричков. Не си кривя душата. Абсолютно никой от тази среда не ни е подал ръка никога и не ни е харесал репертоара. Не знам дали е тенденциозно, не мога да определя точно, но може би сме им апатични.”
„Всеки сам за себе си трябва да реши какво да предприеме. Всичките ми приятели са извън страната, аз се чувствам чужденец в собствената си страна. Това е самата истина! Всичко живо замина! Китаристът, дето замина, беше с бременна жена. Тя роди там. Аз просто не знам как да продължа.”
„Мисля, че единственото нещо, което ме кара да правя тази група, е моята любов към музиката. Не съм очаквал, че може да се окаже толкова силно! Другото важно нещо е, че с цялото свое съществуване и действие една група като нашата при всички положения помага на демократичните промени в страната и най-вече на опозицията.”
„Тогава си дадох сметка за нашето следвоенно поколение, което бяхме ние в България и което трябваше да бъде щастливо. А пък се оказа, че ние сме едни проиграни съдби, едни бити карти, родени и обречени на сивоч, тъпота и дезинформация. Въобще, с две думи: ебати тъпотата! Всеки, който е живял през тези години в България, знае какво е било. Бяхме едно поколение, което вместо да е щастливо, да носи джинси, да ходи на концерти и всички хора да се обичат помежду си, ние си бяхме едни изнервени младежи, които попаднахме в доста отчуждени рамки. Просто почувствах, че тежи…”
„Винаги съм държал нашите текстове да не носят белезите на някакви злободневки. Винаги съм бягал от това. Търсел съм по-общочовешки, дълбоки проблеми или мои настроения и сънища. Никога не съм подхождал така. Няма в магазина веро. И да седна да напиша текст: „Веро, веро, веро. Няма в супера веро!“ или нещо такова? Това никога не е бил моят вариант.”
„Това, което чувстваш, да го кажеш. Наистина това ми харесва! Има някаква поезия, която в известен смисъл художествено замъглява понятията. Тя също трябва да е подчинена на чувството. Откровеността е много важно нещо! Така смятам.”
БЕЗНАДЕЖДНОСТ, МОЯ ЛЮБОВ
Сянката, която хвърля,
има форма на жена.
Силуетът ѝ е бронзов,
мит в египетска ръка.
Тя се казва Безнадеждност,
но има вид на фотомодел.
Еротична до метежност,
истинска като море.
Тя стъпва, тя стъпва,
тя стъпва пред мене само,
тя плаче, тя плаче,
тя плаче нощем с мен.
С вид на френска пеперуда
тя разсича моя ден
и запалила колата
ме превръща в нож пленен.
Но не мога да я съдя,
пратиха ми я в нощта,
в която аз със детски крясък
влезнах във света-игра.
Ти се казваш Безнадеждност,
скъпа, стой при мен сега,
влез под кожата ми с нежност,
татуиран с теб ще умра.
ARTday.bg
