Приказка за Старата година

Html code here! Even shortcodes! Replace this with your code and that's it.

Споделете, харесайте, последвайте ни:

В последния ден от своя живот, преди да се завърне към Вечността, Старата година устройва нещо като тържествено посрещане на своята приемница – събира всички човешки Качества и беседва с тях до 12 часа, до момента на своята смърт, до момента на раждане на Новата година.

Ето, и вчера беше така – вечерта на гости при Старата година започнаха да се събират странни и неопределени същества – същества, чиито имена и форми са ни познати, но чиито същности и значения още не можем да си представим съвсем ясно.

Най-рано от всички пристигна Лицемерието под ръка със Смирението, след тях важно пристъпваше Честолюбието, почтително съпровождано от Глупостта, а след тази двойка бавно вървеше величествена, но изтощена и очевидно болна фигура – това беше Умът и макар в неговите дълбоки и проницателни очи да сияеше гордост от себе си, имаше повече мъка от собственото му безсилие.

След тях вървеше Любовта – полуразсъблечена и много груба жена, с очи, в които имаше много чувственост и нито искра от мисъл.

Разкошът, който я следваше, предупредително шепнеше в ухото и:

– Любов! Как си се облякла! Нима такъв костюм подобава на твоята роля в живота?

– Ба! – откликна Празномислието. – Какво искате от Любовта, господине? Винаги сте бил и ще си останете романтик, ето какво ще ви кажа. Според мен, колкото е по-просто, толкова е по-ясно, толкова е по-добре и аз съм много доволно, че успях да смъкна от Любовта покрова на фантазиите, в който я обвиваха мечтателите. Ние живеем на земята, тя е твърда и цветът и е мръсен, а небесата са толкова високо, че между тях и земята никога няма да има нищо общо! Не е ли така?

А самата Любов мълчи, езикът и отдавна е почти ням, няма ги предишните горещи слова, желанията и са груби, а кръвта – рядка и студена.

Яви се също и Вярата – разбито и колебливо същество. Тя метна един поглед, изпълнен с непримирима омраза към Ума и неусетно се скри от очите му в тълпата от гости на Старата година.

След нея се мярна като видение Надеждата, мярна се и изчезна някъде.

Тогава се яви Мъдростта. Тя беше облечена в ярки, леки тъкани, украсени с множество фалшиви камъни и костюмът и беше толкова ярък и блестящ, колкото самата тя бе тъмна и печална.

И ето че пристигна Унинието и всички ниско му се поклониха, защото то е на почит у Времето.

Последна пристигна Правдата, свита и съсипана, както винаги, болна и печална, тя тихо и незабелязана от никого се промъкна в ъгъла и седна там.

Излезе Старата година, погледна гостите си и присмехулно се ухили.

– Здравейте и прощавайте! – заговори тя. – Прощавайте, защото умирам, както е написано от Съдбата. Смъртна съм и се радвам, че съм смъртна, защото, ако продължа да съществувам и един ден още, не бих могла да понеса мъката на бледия си живот. Толкова е скучно да съм жива, като си имам работа с вас непрекъснато! Искрено ви съжалявам, вие сте безсмъртни. И още повече съжалявам, че в деня на раждането ми всички бяхте много по-силни, свежи и цялостни, отколкото днес, в деня на смъртта ми. Да, аз искрено ви съжалявам – всички вие сте страшно изтъркани от хората, обезцветени, омачкани и толкова подобни един на друг в своето уродство. Вие ли сте това – човешките Качества? Вие – без сили, без цвят, без огън! Съжалявам и вас, и хората!

Старата година се усмихна и после, след като отново огледа гостите, попита Вярата:

– Вяра! Къде е силата ти, караща хората да вършат подвизи и одухотворяваща живота?

– Той ме ограби! – глухо каза Вярата и посочи Ума.

– Задължен съм и, че досега хората все още вярват в моето могъщество. Но в борбата с нея изхабих най-много от силите си! – гневно откликна Умът.

– Не се карайте, нещастници! – отново безстрастно се усмихна умиращата старица и като помълча, добави: – Да, страшно бледи и изпити сте всички вие. Каква ли мъка е да бъдеш човек и да трябва да си има работа с вас ден след ден в продължение на много години? Кой там утвърдително клати глава? А, това си ти, Правда! Все такава … не на почит у хората … Е, какво пък? Прощавайте, бивши спътници мои. Прощавайте, нямам какво повече да ви кажа … Но … сред вас не виждам някого? Да? Къде е Оригиналността?

– Нея отдавна я няма на земята – измъчено отвърна Правдата.

– Бедната земя! – съжалително каза Старата година. – Колко ли й е скучно! Жалки и безцветни са хората, ако са загубили оригиналността на думите, чувствата и постъпките.

– Те даже костюм не умеят да си скроят, такъв, че поне малко да прикрива уродството на формите им, лишени от древна красота – тихо се оплака Правдата.

– Какво им е? – замислено попита Старата година.

– Загубиха желанията и останаха да живеят само с похоти … – обясни Правдата.

– Нима те също умират? – изненада се Старата година.

– Не – каза Правдата. – Те още живеят. Но как живеят? Повечето по навик, някои от любопитство, а всички – без да си дават сметка, защо именно живеят.

Старата година хладно се засмя.

– Време е! Още минута и ще удари моят час – часът на моето освобождение. Тръгвайки, ще кажа още … Аз съществувах и установих, че това е много тъжно. Прощавайте още един и последен път. Съжалявам ви, съжалявам, че сте безсмъртни и ви е недостъпен покоят. Дъщеря на Времето – аз съм безстрастна, но все пак съжалявам вас и хората. Първият удар! Два … Какво е това?

Като удари два пъти, часовникът спря да бие.

изумление всички се вгледаха в него и видяха странно нещо.

Някой, с крила на главата и на краката, стоеше при часовника, прекрасен, като боговете на Елада и като придържаше с ръка минутната стрелка, гледаше Старата година в очите, гаснещи в предчувствието за смъртта.

– Аз съм Меркурий и съм пратен тук от Вечността – съобщи той. – Тя каза – за какво са и на Новата година вехти хора? Кажи им, че Нова година няма да има, докато не се родят нови човеци. Да остане с тях тази, която вече беше, само да се преоблече от саван в моминска рокля и да живее…

– Но това е изтезание! – каза Старата.

– Оставаш ти! – непреклонно повтори Меркурий. – И докато хората не обновят философията и чувствата си, оставаш с тях, Бабче! Така каза Вечността – живей!

И той изчезна, посланикът на Вечността… И когато изчезна, часовникът хвърли в тишината на изумлението десет глухи удара.

И Старата година, умираща с тържество, остана да живее с Унинието, скръбно усмихвайки се в неговото сбръчкано лице.

Тихо и печално се разотиваха гостите на Старата година.

И Надеждата, тръгвайки, мълчеше, а Лицемерието, изписало на лицето си мъка, се заиграваше с Празномислието, говорейки с него нещо за Ума, нещо за Търпението и говорейки, се страхуваше да не би Унинието да дочуе речта му и да го порицае за нея.

И накрая всички си тръгнаха.

Остана само Старата година, вече преоблечена в роклята на Новата. Да, и Правдата – винаги и навсякъде последна.

Максим Горки

ARTday.bg

spot_imgspot_img

ПОСЛЕДНО

Вирджиния Улф: Този, който краде мечтите ни, краде и живота ни

Истинското ѝ име е Аделайн Вирджиния Стивън. Тя е сред най-значимите представителки на модернизма. Сред класическите ѝ произведения са „Госпожа Далауей”, „Към фара” и...

„У дома“ – изложба на Димитър Каратонев в галерия „Париж“

На 2 април 2024 г. от 18.00 ч., галерия "Париж" ще представи изложбата "У дома", създадена от вече отдавна утвърдилия се на българската сцена...

Историята на Франциск от Асизи: как разгулният младеж се превръща в най-почитания светец в Италия

Франциск от Асизи е най-почитаният светец и покровител на Италия, в чест на който настоящият римски папа прие името му. На него е наречен...

Шагал – уникален, неподражаем и подкупващо чаровен (снимки/видео)

Марк Шагал е псевдоним на Мойше Захарович Шагалов, руски и френски художник от еврейски произход. Един от предшествениците на сюрреализма. Ражда се в град...

Носителят на „Икар“ Пенко Господинов: Справихме се отлично с Ловешкия театър

"Нашата интерпретация на образа на Иполит Воробянинов, която работехме заедно с целия екип, в основата на който стои режисьорът Дамян Тенев и моите прекрасни млади колеги...