Добромир Банев за голямото усърдие на нищоправенето
Свободните ръце са оръдие на дявола. И това не съм го измислил аз. Често „вече видяното“ съответства и на „вече казаното“ – понякога друг формулира истини, към които ни води скромният житейски опит.
Ръцете са символ на всичко, което може да бъде съградено. Но те отлично могат и да разрушават. Ръцете знаят да галят, но убийството също не им е чуждо. Когато не знаем какво да правим с тях, те държат чаша, стискат цигара, а в по-креативните случаи си служат с четка, химикалка или с някое друго оръдие на изкуството.
Малките деца ги пляскат през ръчичките, ако не са послушни. Порасналите получават шамари. Така е то – животът ни нокаутира, когато най-малко очакваме. Неговите юмруци са непредвидими и не се нуждаят от повод.
Един отрезвяващ шамар никога не е излишен.
Пръстите щракат по сензорните екрани на умните телефони и с всеки щрак правим уверена крачка към собственото си оглупяване. Истината ви казвам, в обществения транспорт се води безмилостна надпревара по модерен машинопис.
Нищоправенето изисква голямо усърдие.
Ръцете трябва да прегръщат, да галят и да бъдат опора. Всеки от нас има нужда от това, но страхът надделява и, напук на собствената ни неувереност, търсим спасение в извършването на безсмислени действия. Щракаме по клавиатури, но все по-рядко с пръсти.
Идеята за плесница е по-силна от намерението за ласка.
„Ръцете ти единствено виновни“!
Днес са по-добри в заснемането на перфектното селфи, отколкото в упражняването на ласки. Отново щрак – този път от камерата на телефона. Телефоните са нашето спасение.
Колкото по-малко ни щрака акълът, толкова по-симпатично се чувстваме.
Няма сила, която да ни накара да обичаме. Любовта без ръцете е като луна през облаци. Въображението върши работа, ако затвориш очи. Тогава ръцете сами довършват всичко останало.
Добромир Банев
Фото: Валентин Иванов-sValio
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
