Ивелина Радионова, „Живот до поискване“
Избрах най-лошия от всички. Най-красивия, най-жестокия. С докторска степен по нараняване. Не става за съпруг. Познавам го до кости … и за любим не става. За цирка обаче е готов. Умее да жонглира с трохички щастие и сапунени мехури. Май че трябваше да го прекръстя на „г-н Безразличие”. Всъщност не е късно…
След него си говоря с враните. Не остана гордост у мене. И съм на сто и три години. Ограбена, опустошена…, почти старица. През мен е минала вихрушка. Колко ли пъти съм заповядвала на душата да мълчи, а тя, горката, от сълзи се е пръскала? Вече не рисувам сърца по стъклата, не се гримирам. Вместо червило имам кръв по устните си от името му. Виждам само бодлите на розите и корените на дърветата. Вишните са спрели да цъфтят. Сигурно, защото слънцето прави обратен завой щом стигне до моята уличка.
А, да, за малко да пропусна – започнах повест „Да се влюбиш в айсберг”. Има потенциал да стане бестселър… Всъщност кой е казал, че съдбата обича да се шегува? Посочете ми го, че да го черпя едно уиски. Защо ли? Защото съдбата се залива от смях на мой гръб. „Четири секунди” след лошия, когато бях по-самотна от всякога и си казвах „По-добре да съм умряла” се появи добрият. Не е крадец на праскови, нито на сърца. Кърпи небето ми и на мравката път сторва. Водата ми пие, да научи тайните ми. И записките ми чете. После мълчи, мълчи и ме гледа със сляпо обожание. Казва ми да започна роман, със заглавие „Попътен вятър за мечтатели”. Усмихва се. Учи ме да живея отново. Мъчи се да изтрие целувките на другия. А аз съм безпомощна и силна като новородено – защото усещам как омеквам под погледа му и защото на света няма нищо по-силно от новия живот…
Ивелина Радионова
Заглавна снимка: Mubi
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
