Бащата на художника, Франтишек Вешин, по професия лекар, е активен участник в освободителната борба на родината си. За дейността си получава смъртна присъда, но малко преди изпълнението ѝ е помилван. За да се спаси от по-нататъшни репресии, се установява в живописното чешко градче Вране. Тук, на 26 май 1860 г. се ражда бъдещият живописец Ярослав Вешин. Майка му, по произход немкиня, от уважение към съпруга си, не говорела немски пред него, но формирала у децата си почит към музиката на Бетовен, Хайдн и Шуберт. Самата тя обикнала творчеството на чеха Сметана.
Като дете Ярослав често ядосвал учителите си с факта, че пълнел тетрадките си с рисунки. Тази негова страст подтиква баща му към крайни лишения, за да може да го запише в Пражката художествена академия. За да усъвършенства уменията си, той продължава образованието си в Мюнхен. Там започва истинската му кариера в изкуството.
Ярослав Вешин е оценен почти веднага, още с първите му зрели композиции. Придобива авторитет и международна известност. Търсят го, с респект пишат за изявите му и го ангажират с много творческа работа. Много смелост и авантюризъм са били необходими на Ярослав Вешин, за да пристигне в България през 1897 г. По време на тази рискована стъпка чехът е бил вече утвърден художник, който нямал нужда нито от признание, нито от пари. Единственото, което го подтикнало да дойде в София, било благородното му желание да помогне на едно прохождащо изкуство.
Имал е няколко деца – първо осиновява дъщерята на свой починал колега, Ани. И тогава му се ражда Ярослав. Бащата няма да му позволи да бъде художник – младежът ще се посвети на инженерната химия. Вторият му син е Гаврил – един от основоположниците на съвременното агрономство в България. Като малък той бил страхотно буен. Баща му го ударил единствено веднъж и сам изживял това си действие като лоша постъпка. Извън нерви обаче понякога викал: „Доведете някой хамал да му тегли боя”. Гаврил насочили към Военната академия, която, обаче, напуснал – от дете искал да стане „шоп”. В България на Вешин се раждат и дъщерите му – Корнелия и Надежда.
В София семейство Вешин отначало обитават надпартерния етаж на сграда от ъгъла на „6 септември” и „Граф Игнатиев”. Отдолу имало хлебарница, месарница и бакалница. В къщата по тази причина било пълно с мишки, но на ловецът Вешин му било свидно да ги изтребва и ги оставял да гризат тубите му с бои.
През 1899 г. Вешинови се преместват на „Любен Каравелов” и „Гурко” – точно срещу Зоологическата градина. Сутрин семейството се будело с рева на лъв. Ловните му принадлежности украсявали художническото му ателие.
Веднага след пристигането си в София Вешин започнал да рисува различни сюжети, в които отразявал битови сцени, селския труд, динамиката на градския пазар, романтичността на малко познати природни места. Същевременно с това той продължавал работата си в Рисувалното училище, където подготвил десетки именити художници, сред които Никола Петров, Атанас Михов, Елисавета Консулова-Вазова. През 1903 г. поради несъгласия с ръководството на училището той напуснал преподавателския си пост. По същото време получил покани да стане придворен живописец в Германия и Австро-Унгария. Но за учудване на повечето си познати, той предпочел България.
„Ловец“
През 1904 г. станал военен художник и така се утвърдил като родоначалник на баталния жанр в българската живопис. Повечето от най-добрите му картини от този период са показани в експозицията на Военноисторическия музей. Творбите му отразяват грозните и кървави сцени от двете Балкански войни (1912-1913), покрусата и страданието на хората през тези решителни години.
Интересна е и историята около създаването на платното „Обоз край р. Еркене“. Вместо локвата кал, която се вижда на преден план, реставраторите са установили, че е бил нарисуван ранен турски войник, изтрит по-късно от нечия ръка. Списание „Зора“ от 1920 г. разкрива, че това вероятно е дело на адютант Коста Скутунов, който сам се е хвалил, че е „коригирал“ творбата, или на Георги Евстатиев, който също е бил придворен художник-баталист. Други специалисти смятат, че Вешин сам е изтрил образа на турския войник, за да не накърни отношенията между София и Цариград. Така или иначе, платното дава една от най-красноречивите картини на разрушителните военни действия.
„Казашки лагер“
Вешин продължил да рисува почти до самата си смърт, настъпила неочаквано на 9 май 1915 г. Неговата изключителна работоспособност била прословута. Известният литературен критик Андрей Протич се учудва в едно свое писмо: „Той работи непрекъснато от 6 до 12 и от 14 до 18 часа – а в останалото време наблюдава бойното поле.“ Затова наследството, което Вешин оставил след себе си, е изключително богато със своята историческа и художествена стойност. Нещо повече – той успял да направи това, което мнозина сънародници не искат или не умеят – да заобича България повече, отколкото хората, родени в нея.
На заглавната снимка: „Пивница“
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
