Едно есе на Надежда Георгиева
Дързостта ти граничи едновременно с мазохизъм от североизток и изключителна самоувереност югозападно. Длъжна съм да те предупредя, че е много вероятно климатичните условия, които предстои да влияят върху настроението ти да преобладават подвеждащи. Неоспоримият ти чар, в следствие на който неведнъж съм чувствала коленете си като гумена антистрес топка между пръстите ти, е предполагаемата причина за увереността, с която задаваш въпроса си.
„Разкажи ми за тях, Чародейке! Какво им причини?“
Без да се замислям отговорям с най-опасно зеленият нюанс на погледа си…
„Апокалипсис…“
И не непременно защото съм го желала. Просто така се получава. Закономерно.
Като дъгата по време на слънце и дъжд в симбиоза. Само че тъкмо противопложното в емоционален аспект. Носи вместо жизнерадост – мъртвогняв. Това чувство е изключително непонятно преди да го усетиш и крайно незабравимо, след като те прониже – като сърдечен инфаркт. Но не умираш. И никога не го забравяш. Внезапна емоционална смърт. Водеща задължително в Ада. Душевният Ад. Той се асоциира с пълна липса на любов, на съчувствие и усещане за споделеност. Като да си летял из приказно красива синева. Да си се реел свободен и безметежен из облаците, изпълнен с чувството за лекота и хармония и внезапно крилете ти да бъдат покосени от светкавица предвещаваща буря. Падаш рязко. Приземяваш се неизмеримо болезнено. И това е едва началото. Липсата на Надежда тепърва предстои. Това е същинският Ад.
Тук държа да отбележа, че участиетието ми в тази ужасяваща картина всъщност е абсоютното ми отсъствие. Просто ме няма. Рязко и безвъзвратно. Осезаемо. Тогава се ражда чувството мъртвогняв, което споменах преди малко. Знам, че ти се стори странно. А не е. Съвсем обяснимо е – хем си мъртъв, тоест безчувствен, хем си гневен за което. Патова ситуация. Меко казано неприятна. Изисква неопределено време за осъзнаване и съвземане. А колко точно дълго зависи от това колко точно високо и продължително си летял. Правопропорционално и изящно точно. Като в математическа формула.
Между другото забелязвам известна облачност в погледа ти. От онези навъсените облаци. Които знаеш, че няма да валят, но все пак развалят хубавото време. Не притъмнявай. Не нося беди. Обикновено ги понасям, но това е друга тема. И именно тя води до обилни валежи. Затова я сменям мигновено. Връщаме се при клетниците. Или по-конкретно присъствалите в миналото ми мъже. Клетите те щастливци. Пирували и господствали като богоравни на Олимп. Да, от точно толкова високо паднаха в очите ми. Почти нищо друго не помня за тях. Не помня лицата им. Нито гласовете. Нито имената. Само чувствата, които творяха у мен. Чувството на влюбеност, последвано от чувството на разочарование. Независимо дали те охлажда постепенно или те смразява рязко, разочарованието е най-неприятното възможно усещане. Поне за мен. И никое очарование не е в състояние да го притъпи.
Това накратко е проблемът с мъжете били в живота ми – разочароваха ме. И вече не ги обичам…
А това непоправимо ми личи.
Надежда Георгиева
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
