ARTday.bg ви представя три любовни стихотворения за дъжда от Елисавета Багряна, Дамян Дамянов и Пеньо Пенев
Дъждът е обещание за двама. В него има толкова много романтика и толкова неизказани думи! Лятото е прекрасно, но жегата може буквално да ни остави без дъх. Слънцето пък знае да бъде опустошаващо – колкото любов.
Разхлаждаме се с три стихотворения, посветени на дъжда, който чакаме – поне за малко:
Мълчим като на тайната вечеря.
Стрелката бяга, времето изтича.
Какво ми каза? Устните трепереха,
едва чух: – Колко много те обичам…
Събудих се, като че век съм спала,
а помежду ни мили се простираха.
Кому бе нужна нашата раздяла?
Не знаех нищо, нищо не разбирах.
Седя сега и всичко си припомням.
Навън вали. Под есенния ромон
се чувствувам самотна и бездомна,
загубена във този град огромен.
Това, което бе, не ще се върне.
Сърцето ми самичко се осъди.
Но как безумно бих те днес прегърнала,
да можех пак при тебе там да бъда…
Елисавета Багряна
***
Плющеше като бесен. Всичко – мокро:
дърветата, паветата, града…
Вън всичко живо бягаше под покрив.
И само те стояха на дъжда.
Унесени. Отнесени. Немирни.
Два жарки лъча в мокрото кълбо.
По всяка вероятност безквартирни,
но приютени в своята любов.
Чадъра черен старчески разперил,
подминах ги, изгледах ги на кръв.
А тайно си въздъхнах: „Ах, до вчера
и мене ме валеше дъжд такъв…“
Прибран на сухо горе в свойта стая,
ги стрелнах през дъждовните стъкла:
две мокри птици гонеха трамвая,
бездомни, ала имащи безкрая…
И от зениците ми заваля.
Дамян Дамянов
***
Навън вали,
вали дъжда,
бълбукат и шумят
улуците
и сочнозвучно из града
плющят по плочите
капчуците…
О, колко весел е дъжда,
когато знаеш:
има къща
и незаключена врата,
където можеш
да се връщаш.
Пеньо Пенев
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/