Гледали ли сте „Човекоядката”? А „Кълбовидна мълния”, „Чудо” и „Упи, или театърът в края на века”? Това са само част от пиесите, чийто автор е Иван Радоев, един от най-поставяните и най-унижавани български драматурзи от втората половина на ХХ век. Именно неговите текстове променят и театъра, и поезията на нова България. Писателят почина на 10 юли 1994 г., но още приживе името му влезе в златните страници на националната ни култура.
Иван Радоев е роден на 30 март 1927 г. в плевенското село Пордим. Учи право и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Бил е редактор във в. „Стършел”, главен редактор на БНТ, драматург на театрите „Сълза и мях”, „София” и на трупата в Перник. Оставя многобройни стихове и 25 пиеси. Много от тях са подлагани на безмилостна цензура по времето на тоталитарна България, но това ги прави още по-обичани от публиката. Само „Човекоядката”, режисирана от Младен Киселов в Театър „София” в средата на 80-те, е играна повече от 400 пъти.
Съпругата на писателя – балерината Веселка Радоева, си спомня, че в дома им имало напрежение около всяка нова негова творба, никога не се знаело какво ще реши поредният художествен съвет. Не за друго, а защото Радоев не бил член на тогавашната вездесъща БКП. Веднъж, изнервена от постоянната преса, Веселка дори го помолила да влезе в партията. Писателят обаче бил категоричен: „По-добре безпартиен, отколкото изгонен, защото още на следващия месец ще ме изритат!” Радоев знаел много добре докъде ще го доведе непокорството му. Именно то обаче запазва личното му достойнство.
Всъщност бил чувствителен, преживявал тежко налаганите му препятствия. Съпругата му му казвала: „Иване, ако бях на твое място, с всички тия спирачки по пътя, сигурно нищо нямаше да направя.” А него като че ли точно трудностите го амбицирали. И отвръщал: „Аз знам защо го правят – искат да ме откажат да пиша, но аз ще ги уморя с търпение.”
Търпението му наистина е възнаградено – най-вече с любовта на публиката. Затова пиеси на Иван Радоев до ден-днешен се поставят на български и чуждестранни сцени, а поезията му продължава да вълнува.
Припомняме си за именития писател с негови размисли и стихове:
“Творчеството е своеобразна мечта по свободата. Своеобразна победа над абсурдите на живота, над тежненията на живота.”
„За мен истинското творчество започва оттам, откъдето започва измислицата.”
„Театърът се учи от живия език, първоизточникът е животът… А живота не можеш да го оспорваш, с живота можеш само да се бориш. Оспорването още нищо не значи.”
„Човек е длъжен да остави добър спомен за себе си. Защото какво е човекът? Човекът е един спомен, в края на краищата. Нищо друго…”
(Източник – 3-годишна архивна анкета на литературоведката Мария Гарева, включена в документалните филми „Поетът стреля в сърцето си” и „Аз съм и ножът, и раната” на режисьорката Анна Горанова по идея на Боян Папазов)
Из сборника „Песъчинки – животинки” от Иван Радоев:
„Лакеят вече получи орден за доблест.
Народът вече ставаше общество.“
* * *
„Времето сложи примка
върху врата на живия класик
И ритна дебелия том под нозете му.“
* * *
„Бъди оптимист!
Винаги, когато гледаш давещия се,
вярвай, че той се къпе!“
* * *
„Жена, твоята сила над мене,
е в моята слабост към тебе.“
* * *
„Слепецът вижда чрез тоягата си.
Потисникът чрез страха ни.
Хитрият си отваря очите и живее
Борещият се вижда и умира.
Колко бавно проглежда народът!“
* * *
„Претърсиха главата му.
Иззеха всички съмнителни мисли.
На процеса се установи, че са верни.
И го осъдиха
поради липса на доказателства.“
* * *
„Ако поезията не остарее,
тя не може да стане вечна.
Иначе умира млада.“
* * *
„Зайчето написа басня
срещу вълка.
Вълкът я прочете и рече:
“О, горкото!”
* * *
„Нещата трябва да ги промени
така,
че след като останат
същите,
да не смеем повече да мислим
за промяна!“
* * *
„Свободата е за начинающи.
Робството – за напреднали.“
* * *
„Ако имаш две очи,
дай едното на слепия!
И си отваряй очите на четири,
когато срещнеш едноокия!“
* * *
„Потисканият вчера
е утрешен потисник.
Утрешният потисник
ще бъде потиснат вдругиден.
Да живее демокрацията!“
* * *
„Поетът летеше към далечна галактика,
но закачи цървула си в някакъв кваза
и падна в една черна дупка
недалеч от Горубляне.“
* * *
„Някога заекът гонил вълка,
настигнал го и му рекъл:
– Ти гониш!
И така се родили
необратимите процеси.“
* * *
„В нашата малка цветуща държава
плиткоумието все повече се задълбочава.“
* * *
„Най-ценното у българина?
Търпението!
Най-отвратителното?
Търпението!“
* * *
„Власт. Народ. Деца.
Всичко от едни яйца.“
***
ГРАД НА СПАСЕНИЕТО
Една вечер полъхна
от морето на миди.
И докато въздъхна,
младостта си отиде.
Младостта си отиде
само в пет-шест секунди.
Младостта си отиде
като „глория мунди“.
Ах, в небесната карта
фарът мига и стене.
Той упътва инфаркта
къмто моите вени.
Мен животът обаче
със въпрос ще ме гледа.
Аз бях бунт неудачен –
победих без победа.
1959, (източник – liternet.bg)
Последната дума на Иван Радоев е била „утре“. Надявал се е да види отново любимито си село Геша, където се раждат много от героите му. Надеждата му остава напразна…
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
