Лошотията има много костюми, много маски, много изяви… ~ Тодор ДИНОВ

Създателят на емблематични рисувани филми като „Маргаритката“ и „Гръмоотвод“ е роден на днешния ден през 1919 г.

Няколко са талантливите художници, които поставят основите на българската анимация. Името на Тодор Динов е сред първите. Димитър Тодоров – Жарава е вдъхновителят, който още през 40-те дава тласъка за създаването на специализирано студио за рисувани филми към тогавашната „Българска кинематография”, а Динов – на професионалното образование по анимационна режисура във ВИТИЗ. Авторът на емблематични филми като „Маргаритката”, „Прометей” и „Гръмоотвод” идва на бял свят през 1919-а в Дедеагач (днес Александруполи, Гърция) и завършва Държавното промишлено училище в Пловдив. Следва театрална декорация в Художествената академия в София, а от 1947 до 1951 г. – анимация при Иван Иванов – Вано в Москва. Приживе споделя, че живописта е „едно от най-съкровените преживявания”, а интересът му към анимационното кино се появил още като дете, гледайки как майка му тъче килим с чернобели орнаменти – просто фигурките трептели и „оживявали” пред очите му.

Според експерти именно с дипломната работа на Тодор Динов – филма „Юнак Марко” от 1954 г., българското анимационно кино излиза от сферата на любителското. Художникът прави връзка между анимационното кино и български фолклор, а критиката определя творбата му като анимация на световно равнище.

През 1964 г. Динов създава „Маргаритката”, който печели овациите на фестивалите на анимационното кино в Лайпциг, Буенос Айрес, Анкара, Виена, Чикаго и Кан. След него идват и „Гръмоотвод”, „Ревност”, „Епиграма”, „Прометей 20”, „Тъпанът”, „Парижкият дъжд”. Динов е режисьор и сценарист и на няколко игрални филма – „Иконостасът”, „Барутен буквар”, „Грехът на Малтица”. Той е и талантлив карикатурист, илюстратор, график, живописец и плакатист, работи с техниките акварел, пастел, маслени бои. Дълги години ръководи Студията за анимационни филми „София”, а негови ученици са видни аниматори и режисьори като Доньо Донев, Стоян Дуков, Иван Андонов, Иван Веселинов и др. През 1999 г. за изключителния си принос за развитието на българската култура е удостоен с орден „Стара планина” I степен. Отива си на 17 юни 2004 г. в София.

„Среброто ни съсипва” каза Тодор Динов в едно от последните си интервюта, дадено през 2003-а за в. „Новинар”. Ето какво още разказа тогава талантливият художник и режисьор:

Г-н Динов, отдавна навлязохте в 90-те – продължавате ли още да рисувате?

Рисувам. И съществувам. Ако не рисувах, ако бях се отдал на самосъжаление, кой знае какво щеше да стане. Лекарят ми каза истината – рак на пикочния мехур. Съпругата ми го попита имам ли шанс да поживея още някоя и друга година. А той отвърна: „Шанс има, гаранция – няма. Много е тежък случаят, но големият му шанс е напредналата възраст, процесите са по-бавни.” Всичко ми е известно, нямам комплекси от това. Колкото мога, рисувам или пиша. И се радвам на всеки ден.

Какво рисувате сега?

(Смее се) Ами каквато муха ми бръмне в главата. Пак за кино мисля. Преди няколко месеца най-сетне одобриха моя проект „Двуокия” и ми дадоха субсидия. Работната ми книга вече е готова. Много е смешна тази история. Един двуок човек разгръща вестник, вижда циклоп и си вика: „Леле тоя, ако го сложа в едно шапито, като ще завалят едни долари…” Затваря вестника, тръгва да търси Цикландия, пътува, стига до изумителен град, където се вее знаме с едно око. Камерата го показва как пристига със самолета, посреща го циклоп с униформа, който вижда Двуокия и веднага звъни по телефона на шефа си. Той пък се разпорежда, арестуват човека, набутват го в полицейска кола и… камерата влиза в едно шапито, показва клетка, пред която циклопите се тълпят да видят Двуокия (смее се).

Не ви ли се струва, че в днешно време много почнахме да си затваряме очите?

(Смее се) Дали си ги затваряме, или ни ги затварят – как ви се струва? На някои им дават възможност да си ги затворят. Други си ги затварят сами, защото им е по-удобно. Шегата настрана, аз съм малко смутен.

Защо? Гледате света най-вече от прозореца и телевизора – как го виждате?

Не мога да го възприема, но не защото съм на тази възраст. Плаши ме, че много бързо забогатяват хората. Правят най-различни комбини. Или ще откраднат автомобил и ще го продадат, или ще утрепат някого, за да му вземат парите.

Трябва ли да има повече маргаритки сред хората – като във вашия филм?

Точно това ми се иска – повече маргаритки да има. Помните моята маргаритка, нали – тя въстана срещу подстригването, срещу уравниловката. Как така всичко да е еднакво? Как така да няма нещо по-високо оттам, докъдето е подравнила ножицата? Защо ще скубят, мачкат, тъпчат? Не успяха да я унищожат моята маргаритка, все изправяше глава – не се гаси туй, що не гасне (смее се).

Имате обаче един филм „Гръмоотводът“…

За него много искам да ви разкажа. Искаха да ме уволнят, уж защото съм го завършил не за три, а за един месец – смешна работа, но ми се размина. С него аз и композиторът Мони Пиронков участвахме на фестивала в Анеси, Франция, и спечелихме награда. Тогава, спомням си, разхождаме се с Мони (бел. а. – изведнъж спира, разплаква се), Бог да го прости, гледаме на улицата художник. Сложил на тротоара шапка и рисува момиче, минават хора, спират, някои му пускат монети. Казвам на Мони, че ми се иска да направим филм по стихотворението „Парижкият дъжд“ на Веселин Ханчев. И сигурно съм бил много красноречив, защото той грабна тефтерчето ми, откъсна страници, нарисува петолиние и написа нотите за филма, който се роди след „Гръмоотвода“.

Иска ли ви се понякога да имате гръмоотвод срещу нещо от света на хората?

Искам. Срещу лошотията. Тя има много костюми, много маски, много изяви. Бих искал да направя хората по-добри, по-малко сребролюбци да бъдат. Това сребро ни съсипва. Ето, оттук, от нашия балкон видях как се стрелят на булеварда. Много ме тревожат тези неща. А вече не мога да реагирам с филми. Уморявам се.

Преди 1989-а си позволявахте всичко, партийни лидери се разпознаваха във вашите герои – само смелост ли беше нужна?

Наистина си позволявах всичко. Много приказвах. Не ме беше страх. Помня веднъж Тодор Живков беше решил да събере интелектуалци в Хисаря. Пристигаме с Радой Ралин, тръгваме да се разхождаме и насреща ни ген. Кашев и Тодор Живков. Като се изравнихме, поздравихме, а той се обърна и ми казва: „Ама ти добре ни дърпаш ушите!“ „Вашите ли – учудих се аз. – Нямам такива претенции. Само се мъча да превърна фактите от живота в истина на изкуството.“ (Смее се)

Дразнят ли ви сегашните управляващи?

Преди малко говорихме за Гръмоотвода. Те са като моя наперен герой от филма – не пазят, а се пазят от светкавиците, иначе са много шикарни, обичат да ходят по покрива, да показват мускули, големи величия. Когато заиграят светкавиците обаче, се набутват в комина, а като преминат, показват си пръста, за да усетят откъде духа, но се оказва, че няма покрив – само греди и руини са останали.

След толкова много години живот кои са нещата, в които все още вярвате?

Вярвам в добрите хора – онези, които рискуват себе си, за да са полезни.

На заглавната снимка – кадър от филма „Маргаритката”, реж. Тодор Динов

ARTday.bg

Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/