”Книгите ми описват по необходимост трудни времена, в тях говоря за ампутирани животи в условията на диктаторски режим, за ежедневието на немското малцинство – снишаващо се пред външния свят, но вътрешно автократично – и неговото изчезване вследствие на емиграцията в Германия. Ето защо за много хора моите книги са свидетелства. Но когато пиша, аз не се чувствам като свидетелка. Научих се да пиша чрез тишина и в мълчание. Ето така започна всичко.” – споделя писателката още през 2002 година. А на Нобеловата лекция през 2009-а добавя: “Всяка дума в лицето знае нещо за дяволския кръг и не го казва. Звукът на думите знае, че трябва да мами, защото обектите подлъгват със своя материал, а чувствата – със своите жестове”.
След като работи няколко години като преводач, тя е уволнена заради отказа да сътрудничи на Секуритате. Нуждата от работа я принуждава да стане детска възпитателка, което неминуемо се отразява не само на личността ѝ, но и на нейното творчество. Първият си сборник с разкази „Низина“ издава през 1982-ра, а две години по-късно излиза и вторият – “Тягостно танго”. Нецензурираната версия на “Niederung” е публикувана във ФРГ през 1984-та година и печели одобрението на немските критици. В Румъния Мюлер не се радва на слава и през 1987 година тя и съпругът ѝ емигрират във ФРГ.
„Често не се справях с обикновените битови ситуации, не разбирах хумора – опитът ми коренно се различаваше от този на немските ми връстници.” Въпреки трудностите, Мюлер признава, че се е чувствала спасена във ФРГ, докато в Румъния животът ѝ се е намирал в опасност.
Цялата същност на Мюлер е посветена на изкуството да се живее в нечовешки обстоятелства и на психологията на измъчените и мъчителите: за това разказва и романът “По-добре е да не бях срещал себе си днес”, който публикува през 1997 г. Дванайсет години след него излиза и “Вдишване – издишване” – фиктивна автобиография на реален човек, който през 1945 година, на 17 години, попада в съветски лагер в Новогорловка. Този човек е Оскар Пастиор – немскоговорящ поет от румънски произход, който съдейства на Херта за написването на романа. Самата Мюлер в интервю споделя:
„Знаех, че Оскар Пастиор също е бил депортиран и веднъж двамата говорихме за това. Тогава за половин час получих повече информация, отколкото за часове, разпитвайки християни. От този разговор се роди идеята да работим заедно.”
Мюлер е лауреат на много литературни премии в Германия – в частност на Берлинската и Бременската премия, премии на Франц Кафка и премии на Генрих фон Клайст.
„В лоши времена книгите се четат с цел да се разбере истината”, казва тя. В своите произведения, били те есета или романи, Херта свидетелства за начина на живот в условия на диктатура, за тоталитарния режим, за страха, отчуждението, насилието.
През 2009-а Мюлер е носител на Нобеловата награда за литература. При връчването ѝ 56-годишната писателка споделя: “Много съм изненадана и все още не мога да повярвам. Не мога да кажа нищо повече в този момент. Хубаво е. Но това няма да промени нищо. Моята вътрешна потребност е писането”.
Мюлер е 12-ата жена, която пречели Нобелова награда за литература, а също 10-ият немски писател, удостоен с престижното отличие.
Сред предшествениците ѝ са Гюнтер Грас, Хайнрих Бьол, Херман Хесе, Томас Ман и др.
Представяме ви избрани мисли на писателката:
Ако 99,99 процента от населението, което и да е население, не бяха участвали в диктатурата (като или са вършили каквото им се е казвало, или са си затваряли устата, или са се затваряли в себе си), тази диктатура не би могла да съществува.
Всяка диктатура се състои от онези, които създават страх и от другите, които го изпитват. Създатели на страх и ядачи на страх.
Само когато човек беше преследван, той или тя се считаше за личност, защото думата „личност“ беше ругатня. Заради „несъвместимост с колектива“ дори следваше уволнение. Индивидуалното не можеше да съществува, нито дори в облеклото на хората. Във всички магазини висеше еднаквостта на грозотията. Два-три модела за всеки сезон, квадратни и вдървени, в прашно-сиви цветове.
Диктатурата означаваше прогонване на всякаква красота, във всички области на живота. Защото красотата е своенравна, отделна и многообразна.
Наследствата на диктатурата са една купчина зависимости. Новата свобода само ги припокри, но те никога не са изчезвали.
Диктатурата си отиде, но социалните синапси се обаждат отново и правят лабилни източноевропейските страни с техните млади демокрации.
Цяла Източна Европа беше наситена с ксенофобия в продължение на десетилетия. И ксенофобията от тогава е нещото, с което си имаме работа днес. Презрението към чуждите възникна тогава, при диктатурата. То беше организирано от режимите и прието от населението по собствено убеждение.
Най-просто беше да се презират чужденците по собствено убеждение, да им се приписват болести или да бъдат демонизирани като полудиви и недоразвити.
Свободата, беше казал веднъж големият полски режисьор Анджей Вайда, е нещо, от което някои имат нужда, а други не.
Носителите на страх от някогашното време нямаха нужда от нея. Днес те са поддръжници на новите създатели на страх.
Да, свободата е нещо, от което някои имат нужда, а други не. А освен това тя е нещо, от което някои се страхуват, а други не.
Не бива да гледаме на нея като на нещо, подразбиращо се от само себе си. Инак тя може да ни бъде открадната.
Да, когато заплющят знамената, разумът се изплъзва в тромпета.
В един момент работех в една детска градина. Децата трябваше да пеят националния химн, който ставаше все по- и по-дълъг.
Колкото по-зле ставаше страната, толкова повече куплети те прибавяха към националния химн.
Вярвам, че всяка личност е уникална индивидуалност в света и има уникално отношение към него. Всяка отделна личност.
И всяко нещо, което всеки от нас върши, ние го вършим по различен начин, защото нямаме друг избор.
„Родина“ е дума, която е била прекомерно употребявана по идеологически причини. Дали в немската история, националсоциализма, сталинизма на източна Германия или в другите социалистически страни, тази дума е била употребявана много често. „У дома“ означава много по-малко, но и много повече: ако се чувствате у дома, според мен това е достатъчно.
Представата за това да бъдеш „у дома“ има и своята противоположност. Немската дума за родина, Heimat, означава нещо, което не можете да понасяте, но и не можете да напуснете. Можете да го напуснете с краката си, но го носите навсякъде в главата си – защото са се случили много неща, а и всички трудни моменти, през които сте преминали, са твърде много, за да бъдат игнорирани. Независимо от това дали ви харесва или не, тази глупава родина ще ви придружава и измъчва, дори и там, където сте отишли, за да спасите живота си.
Историята на изгнаничеството винаги е била такава – никога не се връщате по начина, по който сте напуснали. Не защото не искате, а защото се е наложило да се промените на мястото, където сте отишли, за да подредите живота си, за да знаете какво правите със самите себе си. Връщате се, но нещата са вече прерязани, нишката не съществува, не можете да продължите. Може би това е илюзия, а може и да е завист. Не става дума за мен, изгнаничеството е огромна загуба за всяка страна. И обикновено именно хората с вътрешна непокътнатост, онези, които не могат да понасят повече, чувствителните, са тия, които напускат първи.
Страданието на един човек, самият живот, е най-ценното нещо.
Всеки човек и всяко нещо си имат свое пространство и време. Това е природен закон. И затова абсолютно всичко на този свят има право на съществуване.
Всеки по всяко време и във всяко пространство си пуска своя собствен филм.
Страхът е добър познавач на естетиката. Страхът може да се обуздае само с литературно силни текстове. Плоски или банални текстове не могат да направят това.
Когато човек изпусне от ръка надеждата и страха, той умира.
Човек може да се защищава срещу нападения; срещу клеветата ние сме безсилни. Клеветата натъпква човека с боклуци, човек се задушава, защото не може да се съпротивява.
На Запад, по правило, съществува тази увереност, че трябва да говорите с всички за всичко и че ако сте говорили достатъчно дълго и задълбочено, то ще изясните всичко и ще намерите хармония. Това не е вярно.
Има неща, за които човек не трябва да говори. Но аз знам за какво говоря, когато казвам, че мълчанието около шията е различно от мълчанието в устата.
Писането е нямо занимание, една работа от главата към ръката. Устата бива подминавана.
Човек е повече сред другите, отколкото в самия себе си.
Смъртта расте и копнее за всички. Не трябва да се занимаваш с нея. Трябва да я напъждаш като досадно куче.
Срещу смъртта не ти трябва никакъв собствен живот, само живот, който все още не е съвсем приключил.
Когато искаш да победиш своя страх от смъртта, но не можеш да му избягаш, той те заслепява.
Твърде добре знаех неписания закон, че почнеш ли да плачеш – край! Особено когато имаш много причини за плач.
Всичко, което се случва винаги е просто. Ако е продължително, винаги следва определен принцип.
Съществуват най-различни скуки, такива, които бързо се изпаряват, и такива, които дълго се влачат. Ако се държа добре с тях, нищо лошо не ми правят и всеки ден са си моя собственост.
Съществува скуката на пропиляните разговори, удобни случаи нищо да не кажеш.
Съществува и скуката на слънцето, когато дървото изсъхва и земята изпръхва до корица по-тънка от мозъчната ти кора, когато кучетата пазачи дремят, вместо да лаят. И преди тревата да е съвсем ожадняла, небето се прихлупва и тогава се появява скуката в долния край на дъждовните шнурчета, докато дървото набъбне и обувките залепнат в калта, а дрехите по кожата. Лятото мъчи листата, есента – цветовете, а зимата – нас.
Скуката е търпението на страха. Тя не иска да прекалява. Само понякога – и на това много държи – иска да знае какво става с мен.
Има неща, които влачат след себе си други, дори хич да не ги искаш.
Понякога плановете зреят бавно, но когато вземеш спонтанно решение и още преди да си го премислил, се поддадеш на неговата внезапност, то действа като ток.
Не притежавам някакво по-висше разбиране за света. Всъщност не притежавам никакво разбиране за този свят, камо ли пък за някакъв по-висш. Не разбирам света. Не го разбирам.
Херта Мюлер: „Всичко свое нося със себе си“, изд. Сиела
ARTday.bg
