Около рождената дата на Дора Габе винаги е имало спор. И част от заслугата за разпалването му е на самата поетеса. Само месецът е сигурен – август. А дали годината е 1886-а или 1888-а, дали денят е 24 или 28 – твърденията са различни. Всъщност няма значение – днес, 28 август – имаме пълното право да си спомним за нея: поетесата и преводач, която пали любовта на именити мъже, и която през целия си живот раздава любовта си чрез незабравими стихове за деца и възрастни, за природата и родината си…
„Докато склопя очи, ще обичам земята. И на оня свят ще отнеса любовта си към Добруджа, този свиден за мене български край”, казва приживе дамата на българската поезия, която обича да… обича.
Дора Габе е дъщеря на Петър Габе, преселник от Русия с еврейски произход, публицист и общественик. Тя идва на бял свят в село Харманлък (днес Дъбовик, Добричка област). Рожденото ѝ име е Изидора Пейсах. Завършва гимназия във Варна, учи естествени науки в Софийския университет, следва френска филология в Женева и Гренобъл. Пътува много по света и сама, и със съпруга си проф. Боян Пенев, говори различни езици, превежда от полски, чешки, руски, френски, гръцки… Сред учредителите е на Българо-полския комитет (1922), на БългарскияПЕН-клуб (1927), на който дълги години е и председател. Била е съветник по културните въпроси в Българското посолство във Варшава (1947–1950), представител на България в международните конгреси на ПЕН-клубовете…
Първото публикувано стихотворение на Дора Габе – „Пролет”, излиза през 1900 г. в сп. „Младина” в Шумен. Истинският ѝ творчески дебют обаче са стихотворните цикли, поместени в списанията „Мисъл”, „Демократически преглед” и „Ново общество” през 1905–1906 г. През дългия си живот (умира на 16 ноември 1993 г.) създава романи („Мълчаливи герои”, „Майка Парашкева”), повести („Малкият добруджанец”, „Ние малките”), антологиите с нейни преводи „Полски поети”, „Химни” на Ян Каспрович и „Анхели” на Юлиуш Словацки и др. Неизброими са стиховете й за деца, незабравима е любовната й лирика. Легендарно е съперничеството й с Елисавета Багряна (като поетеси и музи на Боян Пенев), прословута е любовта й към Яворов.
Припомняме си цитати и стихове на Дора Габе:
„Човек се нуждае от една голяма любов. За целия си живот само от една. Аз обичам истински само Яворов.”
„Ако си тъжен – казваше баба… Тогава плачи. Когато сълзите свършат, животът продължава!”
„На мене всичко ми даде Добруджа…”
„Жената не трябва никога да се разкрива докрай. Завинаги да остане тайнствена за мъжа. Да си остане неразкрита.”
„Жената трябва да превъзпита мъжа. Не с грубост, не с жестокост, а с живия пример. Със своята външност. И най-вече с духовната си красота.”
„Жената трябва да съхрани своята природа.”
„Мъжът и жената не само физически, но и духовно са различни.”
ЛЕДЕНИ ПРИКАЗКИ
По стъклата приказчици има,
нареди ги снощи баба Зима,
ни с уста изказани,
ни с перо белязани.
Как ли ги е наредила,
как ли ги е нагласила?
Който нищо не разбира,
пръстчето да не въвира,
да не стресне птичките
среброперките,
мъничките –
само са за гледане,
само са за чудене,
мама рече:
те са сънища,
още несъбудени!
И ЧАКАХ АЗ С ИЗМЪЧЕНО СЪРЦЕ…
И чаках аз с измъчено сърце,
към щастието поглед устремила –
и чаках го с копнеещо сърце –
сърце ми жажда беше изсушила.
И то дойде и с ангелска ръка –
и дивни се понесоха акорди.
И то дойде. Затворила очи –
от рози дъх аз сещах възхитена;
в неземен сън, затворила очи,
неземен химн аз слушах упоена.
УНЕСЕНО СЕ ВГЛЕЖДАХ В НЕБЕСАТА…
Унесено се вглеждах в небесата –
безброй звезди блестяха там,
една сред тях и бледна, и самотна,
в миг светна с ярък плам.
И ти ли в нея тоя миг погледна,
о, друже, от далечен край –
та погледите наши отразила
така да засияй?
БЕ ТИХА НОЩ…
Бе тиха нощ. В водите посребрени
оглеждаше се бледата луна.
На спещите листа сред тишина
замираха лъчите й разлени…
И ти до мен – и щаст’е, и тъга,
лъчи и мрак приплетени в душата –
и трепетно притисках аз ръка
до твоята… Не тупаха сърцата,
не дишаха препълнени гърди…
Какво мълвеше плахо тишината?
Що криеше и взора на луната,
насълзен под кристалните води?
ЖИВОТА ЛИ ШУМИ…
Живота ли шуми посред света безкраен,
смъртта със шеметен размах ли пролети –
във моето сърце намират отзвук таен
и сълзите, и светлите мечти.
Че птичка ли запей, и то ще да запее;
заплаче ли душа сред хладна самота,
и моето сърце със нея ще заплаче.
А щом мъгла обвий земята – кат сираче
ще затъжи самотно във света.
На заглавната снимка – Дора Габе на млади години, фотос от юбилейната изложба през 2016-а в Стара Загора
ARTday.bg
