Избрани цитати от писателя, който на днешния ден среща смъртта след одраскване от чадър убиец
В съвременния свят 11 септември е изключително трагична дата – това е денят, в който през 2001 г. след терористични атаки се срутиха двете кули на Световния търговски център в Ню Йорк, загинаха хиляди невинни хора и светът се промени завинаги. 39 години по-рано обаче се случва друг атентат – не срещу хиляди, а срещу една личност; личност, олицетворила бунта срещу всяка тоталитарна власт.
На 11 септември 1978 г., в годините на Студената война, българският писател дисидент Георги Марков умира в Лондон от неясни тогава причини. Четири дни по-рано, на моста Ватерло, той е „одраскан” в задната част на едното бедро при „неволен” сблъсък с непознат и неговия чадър. Средството срещу дъжд се оказва модерно за времето си оръжие, носещо с отровата си сигурна смърт. Усилията на медицинския екип в лондонската Университетска клиника „Сейнт Джеймс” са напразни.
Живеещият в британската столица български имигрант умира, а случаят предизвиква изключителен отзвук по света. „Българският чадър” се превръща в нарицателно, а истината и до днес е обект на журналистически разследвания…
Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Доказан майстор на словото, той е автор на множество разкази, есета, пиеси и романи. Познавал е отблизо живота на партийния елит от годините на социализма, дава си сметка, че и той, и съвременниците му живеят в илюзорен свят, затова решава да направи най-важната крачка в живота си. През 1969-а заминава на гости при брат си в Италия и повече не се връща в родината.
Установява се за постоянно във Великобритания, а българите следят отдалече изявите му в радиоефира. От 1971 до 1978 г. Марков чете есета по „Дойче веле” и радио „Свободна Европа”. В тях прави безпощаден политически, икономически, културен и морален разрез на българското общество при управлението на БКП. Именно сътрудничеството му със „Свободна Европа” полага основите на най-значимото му произведение – „Задочни репортажи за България”.
По повод 39-годишнината от смъртта на писателя дисидент Георги Марков публикуваме цитати от негови творби:
„Мисля, че всяко общество на тази планета, което уважава себе си, печели извънредно много, когато неговите представители създават талантливи произведения на изкуството, и обратното – губи непоправимо, когато в угода на бездарни амбиции изтръгва цветята от нивата си, за да предостави пространство на бурените.”
„Ако за обикновения гражданин свободата да казва какво мисли е естествена, първична необходимост, то за онези, които претендират да са духовен елит на един народ, за писатели, за журналисти, дейци на изкуството, тя е абсолютна необходимост.”
„Изпитвам желание, което ми заповядва да не отстъпвам моята България на онези, случайните хора, които случайно са се родили в нея, случайно живеят там и случайно ще си отидат, защото нито я познават, нито я обичат, нито ги е грижа за нея, защото са слепи и прости слуги на чужда воля и чужда страна…”
„Истинското творчество изисква свобода. То самоволно, без да пита някога, прекрачва известни приети или наложени граници. Онова, което великият съюз на бездарниците се опитва да направи, е да го върне обратно, да го затвори в същите граници, в които те се намират, като по този начин му отнемат свободата. Или, с други думи, насилствено да се изравнят конете с магаретата. В пространство от три метра конят и магарето бягат с почти една и съща скорост. Но при свободен простор работата е малко по-друга.”
Ето и думи на Георги Марков, изречени преди много години, но които е добре да си припомним в навечерието на поредния първи учебен ден:
„В страната наистина се построиха множество нови училища, прекрасни салони и зали за какво ли не, плановете, които се предлагат за подобрение на образованието, съдържат много ценни и интересни инициативи, но като че нищо не се прави за най-важния човек, бих казал, в държавата – учителя. Учителят, който трябва да бъде и писател, и артист, и инженер, и философ, и политик, и спортист, но който преди всичко трябва да бъде човек. Богата, преизпълнена с идеи личност, която, като раздава знанията си, раздава и себе си, без да се щади. Учителството не е професия. Учителството е призвание – най-висшето, най-трудното и най-благородното призвание – създаването на хора личности. Човечеството никога и с нищо не е било задължено на чиновниците, а всичко дължи на творците.”
И още думи на Георги Марков – сякаш нищо не се е променило по партийните върхове от 60-те и 70-те години на ХХ век:
„Много пъти, наблюдавайки всички тези самопроизвели се светци, съм се питал дали те вземат насериозно цялата тази комедия? Дали вярват, че са изключителни представители на човешкия род, та трябва да им се кланя като на божества? За съжаление, отговорът е ДА. По своя характер тия партийни херцози, маркизи и барони бяха и са посредствени хора, често пъти с интелигентност под средното равнище за страната. Те бяха заели тези места по ироничната игра на случайностите, но нямаха необходимия ум да оценят това, а приписваха положението си на своята изключителност. Те си вярваха, че са нещо повече от обикновените хора и настояваха да бъдат смятани за нещо повече. Така може да си обясните цялата им недостъпност, цялото им нетърпимо понякога позьорство, ограждането с раболепни слуги, насърчаването към всякакъв вид поклонничество към тях…”
АRTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
