Александър Геров се ражда на 15 май 1919 г. в София. Пише от малък, негови стихове са публикувани първо в ученически издания, а по-късно и във в. „Заря”, „Литературен глас”, „Светлоструй”, в сп. „Изкуство и критика” и „Златорог”. Завършва право в Софийския университет. Участва в конспиративна дейност през 1944-а, заради която е арестуван. След това работи като редактор в Радио София (до 1952), в сп. „Киноизкуство” (1953-1955), в. „Кооперативно село” (1963), в редакция „Фокус” към Българска кинематография и в издателство „Български писател”.
Поезията му е различна, подчертано философска, разсъдъчна, екзистенциална. Автор е на стихосбирките „Ние хората” (1942), „Два милиарда” (1947), „Най-хубавото” (1958), „Приятели” (1965), „Свободен стих” (1967), „Любовна лирика” (1983), „Внезапни стихотворения” (1986), „Книга за Тамара” (1991), както и на сборниците с проза „Усмивка под мустак” (1960), „Щастие и нещастие” (1963), „Фантастични новели” (1966). Умира самотен и болен на 78 години, за да отлети към звездите, на които приживе посвещава толкова много стихове… И остава в литературната ни история като „най-странният измежду всички поети, които е раждал българският Космос”.
Припомняме си три стихотворения на поета:
САМОТА
Да си самотен в този град,
където всичко е нетрайно,
където хората дружат
без искреност, без скръб, без тайна,
където сградите стоят
и в тъмнината бдят и слушат –
това е най-страхотният,
необясним, убийствен ужас.
Трамваите по мен реват,
от релсите излизат, гонят.
На всеки светъл кръстопът
блести зелената им броня.
Автомобилите в нощта
летят, фучат, хипнотизират.
И на широкия площад
локалите са алчно зинали.
Какво изгубих на света?
Приятели? Другар? Любима?
О, истинската самота
понявга е необяснима!
Дано не дойде този ден,
когато сам не ще изтрая
и ще се спъна изтощен
пред колелата на трамвая.
ГЛУХАРЧЕ
Не разпростирай мисълта си
във време и пространство.
Там няма смисъл, няма щастие,
там няма нищо ясно.
Във разцъфтялото глухарче
се Космоса побира.
Бъди доволен от това, че
душата му разбираш.
СВЯТ
Не ни са нужни много светове –
един свят ни е нужен.
Наш свят – с благоуханни цветове,
спокоен и задружен.
Едни и същи хора и едни
приятели, простори, песни, книги –
очи, огреяни от светлини,
и бръчки майчини, и детски мигли.
Така в труда, в борбата и мечтите
и в своя порив млад
ний жадно и докрай ще се наситим
на този чуден свят.
И слънцето на залез ще огрее
класилите жита
и ние неусетно ще се слеем
с цветята и пръстта.
АRTday.bg
