Разказ по действителен случай от Боян Боев
I.
Времето беше побесняло. Страшна виелица се извиваше в селото и цялата околия. Снежен прах се сипеше от небето и заличаваше калдъръмените улички и пътищата. Вятърът блъскаше яростно по прозорците на бедните къщи, за които само извиващият се пушек от комините казваше, че има живот в тях.
В този ден Калина беше легнала да ражда. Нямаше каруца, която да отиде до съседното село в туй време и да докара акушерката. Затуй една баба, дето преди цял век е била медицинска сестра, щеше да изроди бебето. Калина лежеше на земята до печката и се превиваше от болка, като ранена вълчица. Ревеше ѝ се, ама се мъчеше да е силна, заради детето, дето беше на път. Тенджерата с вода се беше нагряла, чистите кърпи бяха приготвени, но мисълта, че нещо ще се обърка, не напущаше младата булка.
– Ако е писано да мреш, ще мреш! – мърмореше свекървата, стоейки до вратата с кръстосани пред гърдите ръце. В очите ѝ Калина не срещаше нито притеснение, нито съжаление. Ала на пук на нея и цялата ѝ злоба, беше решила да роди туй бебе.
Калина беше млада и красива мома, работлива и грижовна. Беше изгубила майка си още в детинството си. Остана да живее с баща си, който все посягаше към ракията и туй се беше превърнало в негов порок. Имаше навика да се напива в селската кръчма и да се прибира вкъщи само да се наспи. Ала една вечер в пиянството си обеща дъщеря си за снаха на Катранджиевите. Чак на сутринта, когато Иван Катранджията отиде със сина си у тях да иска момата, той осъзна каква голяма грешка е сторил. Но казаната дума е хвърлен камък. Не можеше да се отметне. Затуй склони да даде Калина за жена на младия Георги.
Катранджиевите бяха знатен род и ги гледаха с уважение всички в селото. Иван, дето беше глава на семейството, си беше осакатил единия крак и от мъка, че не може да върши работа, често се напиваше в кръчмата. Все казваше, че скоро ще се спомине и затуй искаше да види сина си женен. Ама синковеца му Георги хич не мислеше за женитба. Все задяваше момите по седянките, но с никоя не се залюби. Тогаз баща му реши да вземе нещата в свои ръце и му намери жена.
След сватбата Калина заживя при новото си семейство. Трудно ѝ беше да свикне в друга къща, с непознати за нея хора. Усещаше студенината, дето лъхаше отвсякъде, ама най-много от свекърва ѝ Тинка. Все я гледаше накриво и една хубава дума не ѝ каза, откак заживя там. Той и Георги хич не се държа с Калина като с жена. Все му беше едно дали е там или не. Вечер като лягаха в леглото, се обръщаше на една страна и не искаше да я поглежда. Освен когато не мислеше за някоя мома, дето е виждал по седянките, та тогава разменяше малко любовни ласки с невестата си. Но туй не беше по любов. Само старият Иван Катранджиев се опитваше от време на време да обръща внимание на булката, за да я накара да почувства тоз дом като свой.
Когато дойде време Георги да ходи войник, Калина разбра, че е бременна. Той се престори на щастлив, ала нямаше търпение да замине за военната служба. Без да каже нищо повече, той остави невястата си на грижите на родителите си. Но Иван пак ходеше всеки ден в кръчмата, та Калина трябваше да изкарва времето си само със свекървата. Опитваше се девойката да се хареса на Тинка, ама проклетията у таз жена никой не можеше да надвие. Тя мразеше сякаш всички от дъното на душата си. Мразеше и мъжа си, дето хвърли сина им в брак с Калина. Искаше тя да му намери жена, с която да се спогажда и да я слуша. Но на Калина не искаше да даде никакъв шанс. Мразеше я и то без причина.
– Чума да та тръшне, че и туй отроче дето носиш да умре! – кълнеше все зад гърба на снаха си тя.
Толкоз лошо се държеше Тинка с момичето, че сякаш наистина се мъчеше да го умори. Още щом Георги замина, тя започна да крие храната от Калина и да я оставя да си ляга недояла. Караше я да върши цялата къщна работа и да я хока като куче. Даже понякога си позволяваше да вдига сопата и да я удря през кръста, краката или дето свареше. Нямаше на кой да се оплаче Калина. Свекър ѝ все го нямаше в къщата, а като се прибираше, Тинка сновеше около него, за да не може да се жалва снахата. И при баща си не можеше да отиде, щото все повече беше почнал да пие и го заварваше в несвяст.
Един ден през лятото Калина беше седнала на пейката под сливата в двора. Не изглеждаше много добре. Лицето ѝ беше бяло като платно, под красивите ѝ сини очи имаше сенки, а костите ѝ бяха щръкнали като на болна кобила, докато бебето в корема ѝ малко по малко растеше. Видя таз жална гледка циганката, дето копаеше в съседния двор. Доближи се тя до телената ограда и се подпря на мотиката си.
– Ко ти има ма, булка? Не си май много в ред?
– А, добре съм – тихо каза Калина. – От бременността съм малко уморена.
– Кога ши го раждаш туй бебе?
– Ми май по Нова година.
Стана Калина от мястото си, че да се прибере вкъщи, ама ѝ се зави свят и щеше да падне. Хвана се за дървото и чакаше да ѝ мине. Циганката се притесни, ама не можеше да мине оградата. Загледа се в слабата снага на булката и видя синините по краката ѝ.
– Ти май си недояла – каза циганката. – Я, ела да вземеш тоз хляб, дето имам.
Калина се дърпаше, не искаше да приема помощта. Ама като видя комата хляб в черните ръце на дрипавата жена, толкоз ѝ се услади, че не можа да откаже. Изяде го като гладно животно – на две, на три. Тогаз циганката разбра, че Катранджиевите не дават достатъчно храна на булката и че я бият за щяло и нещяло. Домъчня ѝ много и искаше да ѝ помогне. Затуй почна всеки ден да я кара да идва на сянка под сливата следобед, че да ѝ дава по малко ядене. Даже като свърши работата в двора, дето копаеше, циганката пак намираше начин да идва при младата булка. Тъй се посъвзе малко Калина, та да износи бебето, дето растеше в утробата ѝ.
– Днеска за последно идвам, чедо – каза циганката един ден, когато вече настъпваше есента. – В туй село бях само за лятото, докато имаше работа. Иначе не съм от тука.
– Къде отиваш? – попита я натъжена Калина зад телената ограда.
– В съседното село, аз съм от там.
– А как се казваш?
– Лиляна – усмихваше се тя. – Пази се, чедо, че в таз къща не та чака нищо хубаво.
Помаха ѝ за сбогом и тръгна по пътя си, облечена в дрипавите си дрехи. Калина я гледаше с насълзени очи. В нейното лице беше видяла приятелка, която ѝ помагаше безрезервно. А сега отново оставаше сама.
За Лиляна си мислеше Калина, докато раждаше на пода до печката. Беше обляна в пот и чуваше вихрушката, извиваща се навън. Мислеше си, че не може да се остави да умре сега, нито с бебето да се случи нещо лошо. Инак напразни щяха да са усилията, дето циганката беше положила да укрепи младата майка.
След малко къщата огласи бебешки плач. Синът на Калина се роди жив и здрав. Тинка се пукаше от яд, седейки в одаята си, а Иван изтича веднага да види внучето си.
– Какво име ще има туй бебе, булка? – попита той снаха си.
– Ангелчо – усмихваше се Калина, притискайки сина си към гърдите. – Защото той е моят ангел, пратен ми от небето.
Още на следващия ден младата майка искаше да прати писмо на Георги, за да му каже, че вече е баща. Написа му тя няколко думи, а свекърва ѝ я увери, че веднага ще отиде да прати писмото. Ала щом излезе от къщата, го разкъса на малки парчета и го хвърли на боклука. Беше написала друго писмо за сина си, в което му казваше, че Калина е родила недъгаво дете, което скоро ще умре. Уверяваше го, че докато се върне от военната служба, тя ще накара снаха си да си отиде от къщата по живо по здраво и да не се вясва повече пред очите им.
Тъй и стана.
Тинка пак тормозеше бедната Калина. Караше я да работи, не ѝ даваше достатъчно ядене, биеше я. Възползваше се, че Иван почваше да линее от толкоз ракия дето изпи, та почна да се залежава повече и не можеше да защити снаха си. Един ден, след всички клетви дето изля над Калина и Ангелчо, Тинка грабна бебето от люлката и искаше да го хвърли през прозореца на свинете. Тогаз майката се престраши да се опълчи на свекърва си. Взе детето си от ръцете ѝ, събра си малко багаж в една бохча и излезе от къщата.
Вече си отиваше зимата и не беше толкоз студено. Но тънък и режеш вятър още върлуваше из селото. Калина прегръщаше силно към гърдите си увитото в одеялцето бебе и се чудеше кой път да поеме. Не можеше да се върне при Тинка и Иван. Не можеше да разчита за нищо и на баща си, който я беше дал за невяста с лека ръка на Катранджиеви. Затуй тръгна да излиза от селото. Спомни си за Лиляна. Нея беше решила да потърси.
II.
Циганката Лиляна не беше трудна за намиране. Тя беше единствената с туй име в съседното село. След като цяла вечер вървя по черния път, зъзнеща от студ и прималяла от глад, Калина питаше за нея всеки срещнат, веднага щом пристигна. Намери я в една кирпичена колиба с малко дворче, което беше замръзнало от мартенското време. Лиляна не повярва на очите си като видя Калина на вратника си. Прие я в дома си с детето, което се радваше, че се е родило живо и здраво.
Лиляна живееше сама. Беше на четиридесет години, ама беше ялова и затуй не можа да се омъжи. Каза на Калина, че с радост ще я приюти и ще ѝ помага, че и без туй ѝ било мъчно, дето няма с кой да си каже една приказка. Младата майка се успокои и се радваше, че най-после се е махнала от къщата на Катранджиеви, дето щяха да затрият и нея, и бебето ѝ.
Тъй се минаха месеците на пролетта и дойде пак лятото. Селяните прекарваха дните си на полето и вечер се прибираха уморени по къщите си. Едни чорбаджии, дето викаха Лиляна всяка година да им работи, пак дохождаха при нея. Тя уреди и Калина на работа, та да могат и двете да печелят по малко пари. И още от следващата седмица двете жени излизаха от рано с мотики от къщата, носейки в ръцете си ратановото кошче с малкия Ангелчо в него.
Ден след ден Калина ходеше на полето да копае я картофи, я нещо друго. Все вдигаше глава да надзърта към дървото, където оставяше кошчето с бебето. Ушите ѝ бяха наострени като на хищник, който щеше да нападне всеки, разплакал момченцето. Но никой не доближаваше детето, което си спеше спокойно и от време на време само почваше да гука, когато някоя пеперуда прелиташе над него.
Веднъж, докато Калина работеше с Лиляна на нивата, имаше усещането, че нещо лошо ще се случи. С туй чувство се събуди още сутринта, ама не искаше да му обръща внимание. Затуй докато си вършеше работата, все надигаше глава към кошчето на бебето, оставено под дебелата сянка на ореха. Не чуваше Ангелчо да плаче и това я успокояваше. Мислеше си, че напразно се е притеснявала за предчувствието си, докато не отиде по обяд да си почине с Лиляна под дървото. Доближи се до кошчето на детето си и с ужас видя, че то е празно. Разплака се и завика жално Калина, търсейки сина си. Дърпаше косите си и се жалваше, че го е оставила сам под ореха. Някой беше откраднал Ангелчо!
Цялата нива обиколиха, после и в селото питаха, но никой не знаеше нищо за детето. Калина беше съсипана и не искаше да се върне в къщата без бебето. Чудеше се какво да прави и къде да отиде.
– Ами ако свекърва ти е взела Ангелчо? – попита плахо Лиляна.
Замисли се Калина и изтърка сълзите си. Реши да отиде в къщата на Катранджиевите и да види дали те не са взели детето ѝ. Още веднага се намери един човек от селото, дето качи Лиляна и младата майка в каруцата си, та ги закара в съседното село. Като стигнаха до къщата, Калина заблъска по вратата. Не чака дълго, когато ѝ отвори Тинка. Не изглеждаше добре. Сякаш беше болна от нещо и едва стоеше на краката си. Калина веднага я пита дали сина ѝ не е при нея. Свекърва ѝ се разплака и почна да нарежда с тих глас:
– Георги си дойде от военната служба. Питаше за тебе и за бебето. Бях му писала, че си родила недъгаво дете, ама баща му каза, че съм излъгала. Георги искаше да ви намери, но никой нищо не знаеше ни за тебе, ни за Ангелчо. Вайка се тука ден и нощ, намрази и мене. Търсеше из цялото село сина си и после се сети да тръгне в околията. Искаше да намери бебето и да си го вземе.
– Де е Георги? – питаше Калина.
– Не го знам. Закле се, че ако намери детето, тука няма да са върне повече.
Със свито от мъка сърце Калина не спираше да търси Георги и сина си. С Лиляна ходеха къде ли не, разпитваха хората, писаха писма до управниците, ала никой не можа да им помогне. Никой нищо не знаеше за Ангелчо. От мъка се поболя Калина и легна на легло. Ни ядеше, ни вода пиеше. Все за сина си питаше. А времето минаваше, без да получи новината, дето тъй силно чакаше – че детето ѝ е живо и здраво.
След първата година надеждата ѝ бе все още силна, а след втората, само вярата ѝ към Господ я държеше още жива. Не спираше да се моли един ден да види отново Ангелчо. Но след петата, шестата и седмата година, сякаш все по-малко се надяваше, че някога това ще се случи. Като минаха десет години, Калина спря да говори за сина си. Сякаш предпочиташе да мисли, че никога не го е раждала, та да не страда толкоз много. Само Лиляна знаеше колко мъка носеше сърцето ѝ, защото я чуваше всяка вечер как давеше молитвите си със сълзи.
Бащата на Калина се спомина. Тя се прибра в родното си село, за да го погребе. Отдавна беше готова да го изпрати на оня свят. Не плачеше, сякаш го беше прежалила преди много години. Не поддържаше връзка с него, откакто си отиде с малкия Ангелчо на ръце от туй село. Продаде родната си къща и се върна с парите при Лиляна. Обичаше я като своя майка и затуй искаше да се грижи за нея, когато старините ѝ бяха вече близо.
Тинка Катранджийката също умря. В агония изкара последните си години живот, страдайки за сина си. Молеше се да го види за последен път, преди да си отиде от тоз свят, заради болестта дето я застигна. Но Георги не се върна повече и тя се спомина без да го види. Иван беше още жив и едва се оправяше като остана сам. Но сякаш си отдъхна, че вече Тинка я нямаше все да му дудне на главата и да го хока, че той е виновен за цялото нещастие дето застигна семейството им, като ожени Георги за Калина.
Вече бяха минали осемнадесет години, през които Калина тайно се надяваше, че един ден ще види Ангелчо. Отдавна не говореше за него. Беше се омъжила повторно за един добър селянин, с който заживя в близост до къщата на Лиляна. Роди си дъщеря, която отглеждаше с много любов. Никога не ѝ каза, че има брат, някъде по света, който може би е още жив. Само спомените за него ѝ бяха останали, но и те с времето се размиваха в съзнанието ѝ и я караха да мисли, че всичко дето се беше случило е само сън.
Един ден, докато переше на двора дрехите, огряна от пролетното слънце, Калина вдигна глава от коритото. Видя, че пред къщата стои някой. Присви очите си, за да види по-добре, но не можа да го познае туй момче отвън. Беше се състарила много през последните години. Косите ѝ бяха посребрени, а лицето ѝ беше набраздено като кора на дърво. Изправи се тя и обърса ръцете си в престилката. Отиде до вратника и момчето се доближи до нея.
– Кой търсиш, момче? – попита го тя.
– Калина търся – отговори с плътен глас.
– Че аз съм Калина, ама не те знам кой си.
Момчето замлъкна, а на лицето му се изписа усмивка. Сините му очи заблестяха.
– Аз съм Ангел. Твой син съм.
Сърцето на Калина заблъска силно в гърдите ѝ. Причерня ѝ пред очите, ама се задържа на краката си. Не можеше да повярва на онова, дето чуваха ушите ѝ. Беше ли възможно?
– Баща ми ме е откраднал от тебе, като съм бил много малък – продължи да говори момчето. – Той е много болен и скоро сигурно ще се спомине. Досега все ми казваше, че майка ми е умряла като ме е раждала, ама реши да ми каже истината. Ти си ми майка.
Калина отвори вратата и застана пред момчето. Огледа го. Имаше нейните очи. Косата му беше с нейния цвят, преди да се състари толкоз много. Той беше! Нейният Ангелчо! Хвърли се да го прегръща и заплака на рамото му. Толкоз много чакаше този момент, че не беше сигурна дали е истина или пак е някой хубав неин сън. Но докато се притискаше към силното тяло на младежа и усещаше сърцето му да бие развълнувано, знаеше, че е истина. Той беше неин син. Беше я открил след осемнадесет години!
– Ангелчо! – прошепна тя през сълзи. – Моят Ангелчо!
Още същата вечер Калина разказа всичко на мъжа си и на дъщеря си, която беше станала млада мома. Запозна ги с Ангел. После го заведе и при Лиляна, която помисли, че е изкуфяла вече и ѝ се привиждат призраци. Толкова щастлива беше заради Калина, че сякаш и в тоз момент да я беше покосила смъртта, тя щеше да си отиде доволна.
След два дни Ангел трябваше да се връща при баща си, за да се грижи за него. Обеща, че пак ще се върне при майка си.
– Вече те намерих и нищо няма да ни раздели – каза ѝ той на раздяла.
Калина плачеше и прехапваше устните си. Не искаше да пуска момчето си да си отиде. Но я успокояваше мисълта, че вече го е видяла, че е жив и здрав. Скоро щеше отново да го прегърне и да говори с него. И преди да го изпрати, го помоли:
– Предай на Георги нещо, сине. Кажи му, че му прощавам.
Боян Боев
АRTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
