Астрид Линдгрен е световноизвестна шведска писателка, която твори през втората половина на ХХ век. Приносът ѝ за развитието и популяризирането на детската литература е безценен. Тя дарява на света безсмъртните образи на Пипи Дългото Чорапче, Карлсон, детектив Кале Бломквист, уповавайки се само на една религия – детството! Днес нейните творби са преведени на близо 70 езика и са издадени в повече от 60 страни по света.
Астрид е родена на 14 ноември 1907 година във Вимербю, Южна Швеция, в семейство на фермери. Както самата писателка твърди в автобиографичната си книга „Моите измислици“ (1971 г.), нейното детство е било щастливо, изпълнено с игри и приключения. След като завършва средното си образование Астрид за кратко работи като журналист в местния вестник, след което се премества да учи стенография в Стокхолм. Паралелно с това продължава да работи. Скоро след това тя се омъжва за Стур Линдгрен. По това време Астрид вече е има един син – Ларс. Непосредствено след женитбата си тя напуска работа и се посвещава на грижите за сина си и за новородената си дъщеричка – Карин (1934 г.)
„Пипи Дългото Чорапче“ е първият роман на Линдгрен, който се появява на бял свят през 1945 година. Според писателката заслугата за това е на дъщеря ѝ. Когато момиченцето се разболява Астрид всекидневно съчинява и разказва какви ли не истории на дъщеря си, докато един ден Катрин моли майка си да ѝ разкаже приказка за Пипи Дългото Чорапче, като името на персонажа детето измисля спонтанно. След като се ражда идеята, идва ред и на нейната материализация – книгата придобива феноменален успех! Веднага след това на Астрид ѝ предлагат работа в детско издателство, а романът печели няколко награди. Впоследствие се издават и романите – „Пипи се качва на борда“, „Пипи в южните морета“, „Пипи след коледното тържество“ и др. Историята за „Карлсон, който живее на покрива“ (1955 г.), също се появява благодарение на дъщерята на Астрид, която често разказва за мистериозно човече, което идва при нея през прозореца и изчезва, когато се появи някой възрастен.
Освен детски книжки, писателката създава романтични истории като „Братята с лъвски сърца“ (1979 г.), „Роня, дъщерята на разбойника“ (1981 г.), детективски детски истории за „Кале детектива“ (1946 г.), както и живописни разкази за Емил от Льонебера. Най-голям творчески разцвет Астрид придобива в периода 1940-1950 година. През 1954 година създава една от най-добрите си творби – „Мили мой Мио“, в която се разказва за самотните и изоставени деца.
През 1957 година Астрид Линдгрен се превръща в първия детски писател, който получава медал за литературни постижения от Кралство Швеция. Освен това писателката е носител на множество награди и отличия, включително „Международен Златен медал на името на Андерсен“, „Международен Златен медал на името на Толстой“, „Сребърна мечка“ за екранизацията на „Роня, дъщерята на разбойника“.
Писателката умира на 28 януари 2002 година в Стокхолм, надживявайки мъжа и сина си. Със своите независими, енергични и неконвенционални герои Астрид Линдгрен разбива клишетата в детската литература и се превръща в любим автор не само на децата, но и на възрастните.
Почитаме паметта на Астрид с десет цитата от книгата „Пипи дългото чорапче“:
„Името ми е Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова Дългото чорапче, дъщеря на капитан Ефраим Дългия чорап, някога страшилище на моретата, а понастоящем негърски крал. Всъщност Пипи е галеното ми име, защото татко смяташе, че Пипилота е много дълго.“
„Тя продължи през дълбоките преспи, които ѝ стигаха чак до кръста. Конят я следваше послушно.
— Но помисли само колко ще ти е студено — каза Томи: — След като толкова дълго време не е палено.
— Ами! — отвърна Пипи. — Щом сърцето е топло и бие както трябва, на човек не му става студено.“
„Ние живеем, за да правим добро на другите хора. Аз например, живея само заради това. А другите хора, интересно те за какво живеят?“
„Светът е пълен с разни неща и наистина има нужда някой да ги потърси и намери. Именно това правят нещотърсачите.“
„То наистина не си заслужава — каза Пипи. — Големите хора никога не се забавляват. Имат само купища неприятни работи и глупави дрехи, и мазоли, и данък общоход. – Пък и не умеят да си играят — отбеляза Аника. — Уф, като си помислиш, че чисто и просто трябва да пораснеш! – Кой е казал, че трябва, възрази Пипи. — Ако не се лъжа, тук някъде има едни хапчета… Едни много хубави хапчета за хора, които не искат да пораснат.“
„Но, Пипи, каза Томи, – можеш ли да свириш на пиано?
– Отде ще знам дали мога, като никога не съм опитвала – отвърна Пипи. А трябва да ти кажа, Томи, че за да се научиш да свириш на пиано без пиано, са необходими страшно много упражнения.“
„Да, много е грозно да се лъже. Но понякога забравям това, разбираш ли?“
„Защо вървя заднишком ли? – възкликна Пипи – Не живеем ли в свободна страна? Човек не може ли да живее, както си иска?“
„Най-важното за малките деца е да знаят ред. Особено, ако сами си го определят.“
„- Какво пише там? – заинтересува се Пипи.
– Пише: „Страдате ли от лунички?“ – обясни й Аника.
Тя бутна вратата и влезе в магазина, последвана от Томи и Аника. На щанда стоеше възрастна дама. Пипи тръгна право към нея.
– Не! – заяви решително тя.
– Какво обичаш? – попита дамата.
– Не! – повтори Пипи.
– Не разбирам, какво искаш да кажеш – учуди се дамата.
– Не, съвсем не страдам от лунички! – заяви Пипи.
Едва сега дамата проумя, но когато се загледа в Пипи, не можа да се въздържи и възкликна:
– Но, мило дете, цялото ти лице е обсипано с лунички!
– Ами, че да! – отвърна Пипи. – Но не страдам от тях, а си ги харесвам! ДОВИЖДАНЕ!“
ARTday.bg
Следвайте ни във Фейсбук на https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
