След себе си той оставя жив образа на пролет и младост. Красив, талантлив, аристократичен, скромен в живота, блестящ на екрана. Филмите на Жерар Филип му постилат килим от слава, а в паметта на многобройните си почитатели той ще остане с ролите на Фанфан Лалето, княз Мишкин, Калигула, Мефистофел, принц Хамбургски, Ричард III. Уви, съдбата отрежда да напусне този свят едва на 36 години. Но животът му е богат с любов – с истинска, неповторима любов. Ан остава негова единствена любима, а следващите думи са част от нейната изповед, публикувана в книгата „Докато въздъхнеш”, шест години след смъртта на Жерар Филип.
„Гледам те като спиш, и всичко ми се струва загадка – и светът, в който се носиш, и усмивката в ъгъла на устните ти, и едва доловимото трепкане на миглите ти, и голото ти безпомощно тяло.
Плувам до тебе в хладната прозрачна вода или пък чакам да се появиш в рамката на вратата под глицинията. Ти ми казваш – „Добро утро!”, аз зная какво си сънувал, какви са били първите ти мисли след събуждането и все пак ти оставаш загадка.
Разговаряме – твоят глас, твоята мисъл, думите, с които я изразяваш, са за мене нещо най-познато. Всеки от нас би могъл да довърши започнатата от другия фраза. И все пак ти, и все пак ние сме загадка един за друг. Усмивката на Джокондата съдържа по-малка тайнственост от което и да било твое движение. Случва се понякога, и такива мигове са изключителни, защото вдъхват вяра в съвършенството на света, когато всяко разстояние между нас изчезва. Сама съм се учудвала тогава на желанието си да умра, за да може това съвършенство да се запази завинаги. Но изглежда, че човек се самоубива само при несполука, а щастието ни подтиква към живот. Не зная, но мисля че допирът със съвършенството ни кара да пожелаем никога вече да не попадаме в кръговъртежа на борбата.
Щом веднъж сме били богове, не искаме пак да се превръщаме в хора.
Що е любовта? Първоизточник, извор на живота, тя прави света плодоносен, тя е омаята, захласът пред чудото и едновременно с това пред вече познатото, тя е възвръщане към загубения рай, помирение между тяло и мисъл, осъзнаване на собствената сила и на собствената слабост, привързаност към живота, но и безразличие пред смъртта, увереност, завоювана веднъж завинаги и все пак неустойчива, неуловима, която трябва всеки ден наново да се спечелва.
Ти беше най-хубавата ми връзка с живота. Чрез тебе разбрах също така, що е смърт. Когато смъртта дойде и за мене, няма да имам чувството че идвам при тебе, а ще следвам един познат път, по който ти вече си минал”.
1965 г.
Източник: webstage.bg
АRTday.bg
