На днешния декември се навършват 190 години от рождението на американската поетеса Емили Дикинсън. Макар да е автор на около 1800 стихотворения, по-малко от дузина от тях са публикувани, докато е жива. Дикинсън живее като отшелник и не получава популярност приживе.
Около 1860 година тя се самоизолира, води затворен живот, носи само бяло облекло и в последните 15-20 години почти не напуска дома си, превръщайки се в легендарната за Амхърст отшелница, монахиня в бяло. Точно тогава обаче – годините на Гражданската война, е и най-продуктивният ѝ период.
Никога не се омъжва, въпреки че нейните изследователи сочат три адресата на любовната ѝ лирика – свещеника Чарлз Уъдсуърт, редактора на вестник „Спрингфилд Републикън” Самуел Боулс и най-вече съдията Оутис Лорд, блестящо образован политически приятел на баща й.
Любовта, природата и смъртта са основни теми в поезията на Емили.
Представяме ви някои от най-незабравимите мисли на поетесата:
„Това, което никога няма да се върне, е това, което прави живота сладък.“
„Ако чета книга и ми става толкова студено, че никой огън не може да ме стопли, знам, че чета поезия.“
„Когато не казваш нищо, понякога казваш най-много.“
„Да живееш е толкова стресиращо – не ти остава време за нищо друго.“
„Истината се среща толкова рядко, че е удоволствие да бъде чута.“
„Най-добрите приятели на душата са книгите.“
„Грижи се за родителите си, защото светът е страшен и объркващ без тях.“
„Не съм живяла, преди да започна да обичам.“
„Животът е толкова прелестно заклинание, че всеки търси начин да го развали.“
„Поведението е това, което човек върши, а не това, което мисли, чувства или вярва.“
„Приятелите са моето наследство.“
„Умът е по-обширен и от небето.“
„Да бъдеш жив е сила.“
„Старостта идва изведнъж, а не постепенно, както си мислим.“
„Успехът е най-сладък за тези, които никога не са успявали.“
„Колко е мрачно да бъдеш някой
и като жаба мокра
да казваш цял ден свойто име
пред възхитена локва.“ – превод: Цветан Стоянов
Борис Белев
ARTday.bg
