Спомняме си прозренията на именития чешки историк и български политик в деня, в който той напуска белия свят преди 100 години
Всеизвестно е, че част от най-дълбоките прозрения за нас, българите, и народопсихологията ни идват от чужденци – от хора, дошли тук след Освобождението и обикнали тази земя и жителите й, с всичките им положителни и отрицателни качества. Може би най-ярката и откровено съчувстваща и оценяваща личност сред тях е историкът Константин Иречек. Роден през 1854 г. в чешко семейство, живеещо във Виена, именно той създава първия академичен труд по история на България.
Интересът му към България не е случаен. Той завършва история с докторат в Карловия университет в Прага през 1875 г., но три години преди това издава първа си научна работа – „Книгопис на новобългарската книжнина. 1806 – 1870”. После специализира история на славяните, венецът на която е дисертацията му „История на българите” („Dějiny národa Bulharského“), написана с подкрепата на не един и двама наши сънародници, включително Марин Дринов.
Трудът е публикуван на чешки и немски през 1876 г., а две години по-късно и на руски. В България има няколко последователни издания през 1886-а, 1888-а и 1929 г. Разработката е призната за първата цялостна българска научна история. Тя обхваща периода от древността до 1875 г., но Иречек продължава да работи по темата до смъртта си на днешния ден – 10 януари, през 19018 г. във Виена. Затова в отделен том, издаден посмъртно през 1939 г., са включени и многобройните му бележки, допълнения и нови материали.
Иречек не просто пътува из България, не просто опознава и описва живота и нравите на българите. Той живее в София от 1879 г. и приема предложения му пост на главен секретар на новосъздаденото Министерство на народното просвещение. А през 1881-1882 г., по време на Режима на пълномощията, оглавява министерството в кабинета на Казимир Ернрот и правителството без министър-председател. По-късно е избран за председател на Учебния съвет при министерството и става директор на Народната библиотека „Кирил и Методий“.
Безспорни са огромните му заслуги за организирането на просвещението в новоосводена България. С негова помощ се създават културни институти, радетел е на опазването на българските старини и за възстановяването на дейността на Българското книжовно дружество в София през 1884 г. и става негов редовен член. Носител е на първия златен медал „За наука и изкуство”, присъден от княз Александър I през ноември 1883 г., както и на ордена „Св. Александър“ III степен.
Иречек си тръгва от България през септември 1884 г. Преподава всеобща история в Карловия университет в Прага, а от 1893 г. до смъртта си е професор по история на славянските народи във Виенския университет. Никога не изменя на най-вълнуващата го тема – историята на българския и сръбския народ. Истински поклон към него и делото му прави Алеко Константинов в „Бай Ганьо“ – спомняте си главата „На гости на Иречек“, нали?!
А ние използваме 100-годишнината от кончината на Константин Иречек, за да припомним някои от най-известните му прозрения за българите – ако всички поколения през изминалите повече от 100 г. от неговото пребиваване по нашите земи бяха се вслушали в думите му, може би нямаше да си задаваме въпросите, които все по-често ни обезсърчават днес:
„За мен най-лошото в България, е чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата.”
„Българин с българин не може да се разбере. Те все гръмогласят.”
„България е с население 2 милиона души, което е разделено на три групи: бивши министри, настоящи министри и бъдещи министри.”
„Българите са много мили с чуждите и бързо ги приемат за свои. Бедата обаче е там, че те много лошо се отнасят към своите си.”
„Българите са много неопитни и самонадеяни; със своите детински неразбранщини бъркат развитието и бъдащността на Отечеството си. Всеки иска да стане министър. Във време, гдето всички трябва да се заловят за усърдна работа, за да уредят и възвисят Отечеството си, занимават се с дребни лични препирни. Свидетелство за това са тукашните вестници, които в Европа са съвършено без пример по своят си див език и стил. Няма възторг, няма самоотвержен патриотизъм, няма горещата любов за истината и за доброто, няма съгласие (рядко можеш да намериш тука няколко души приятели: единът мрази другия и няма по между им съгласие)…” (Из писмо от 20 феврyapи 1880 г. до Симеон Христов – Пиротчанец)
„Най-великият гений на българите е завистта.”
„…Ние, можещите, водени от незнаещите, вършим невъзможното за благото на неблагодарните. И сме направили толкова много, с толкова малко, за толкова кратко време, че сме се квалифицирали да правим всичко от нищо.”
АRTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
