Владимир Соловьов, роден на днешния 27 януари през 1853 година, е една от най-забележителните личности на славянството. Той е поетът и философът, който неуморно е писал статия след статия и труд след труд; водел e най-проникновени дискусии с интелигенцията на своето време в Русия и макар да е бил най-често неразбиран, осмиван, пренебрегван, винаги е застъпвал най-възвишените християнски ценности и се е водил в живота си не от филистерския, фарисейски морал на повечето от своите съвременници, а от една дълбоко осъзната мъдрост – че само посредством упоритото развитие на човешкия дух може да се познае и обича истински Духа, който създава и управлява живота. Владимир Соловьов издига дотогавашната философия от едно интелектуално познание на битието до едно духовно познание, което обхваща цялостната природа на човешкото същество, а именно като триединство на мисъл, чувство и воля.
Соловьов не просто е писал философски произведения, не само е публикувал и споделял идеите си по много философски, теологически, литературни и обществено-политически въпроси, но и е бил приобщен към тях по един органичен начин в целия си живот и натюрел като личност. За него особено важна е била истината, и то не само истината като отстоявана лична позиция, а като принцип на съществуващото, като принцип на самото битие – принцип на Истината, който всъщност е Бог.
Малцина са философите в световната история, които са отстоявали своите истини по един толкова сигурен и смел начин както Соловьов. Това особено силно проличава в знаменитото събитие от 28 март 1881 г., когато в публична реч по повод убийството на руския император Александър II Соловьов призовава бъдещия император Александър III да помилва убийците на баща си и така да приложи християнския морал за прошката в действие, което ще покаже и християнска Русия като достойна изразителка на Христовата вяра. Подобен подвиг обаче не е осъществен, думите на философа не са оценени правилно и Соловьов е освиркан от тълпата, след което му е забранено да чете публични лекции в университета.
Боян Боев резюмира по един чудесен начин някои от основните идеи на Соловьов в книжката „Мисията на богомилството“. В нея руският философ, заедно с други видни славянски личности: Толстой, Достоевски, Словацки, Вронски и пр., са представени като духовните първоначинатели на славянската идея за възраждането на човека и човечеството. (След това, както знаем, тази идея се развива от Рудолф Щайнер и Учителя Дънов.) Влад Пашов и Методи Константинов също споменават с уважение руския мислител.
Рудолф Щайнер казва, че „от всички философи най-издигнатото понятие за Христос има руският философ Соловьов. Той има такова понятие за Христос, което може да бъде разбрано само от последователите на Духовната наука, понеже непрекъснато го развива, извисявайки го до една безкрайна перспектива, и дава ясно да се разбере: това, което днешните хора знаят за Христос, е началото, защото засега Христовият Импулс може да открие на човечеството само малка част от това, което съдържа в себе си“; „Както от една страна сме длъжни да подчертаем, че на философско равнище Хегел представлява най-зрелия плод, най-зрелия философски плод на Съзнателната душа, така от друга страна сме длъжни да посочим, че философията на Соловьов носи в себе си онзи зародиш, който през Шестата културна епоха ще прерасне в една философия на Духа-Себе“; „Нито една друга философия не е така силно проникната от понятието за Христос, чиято светлина идва за нас не от другаде, а от източниците на Духовната наука, и нито една друга философия не е останала в своя зародишен вид, както философията на Соловьов“ .
Любопитно е да се спомене, че между Достоевски и Соловьов е имало едно много дълбоко приятелство и обмен на идеи, и се знае, че Соловьов е бил прототипът на Альоша и Иван Карамазови от великия роман на Достоевски „Братя Карамазови“. В края на живота си Соловьов пише своята знаменита „Кратка повест за Антихриста“, която е повлияна на свой ред от романа на Достоевски и представя една пророческа визия за бъдещето на света, тръгнал по пътя на материализма.
В следващите редове ще представим някои подбрани мисли на Владимир Соловьов, които могат да се намерят в преведени на български негови съчинения:
„Истинският живот е всеки да живее в другия като в себе си или да намира в другия положителното и безусловно допълване на своето същество.“
„В нашата материална среда е невъзможно да се съхрани истинската любов, ако любовта не се разбере и не се приеме като нравствен подвиг.“
„Да призная безусловното значение на дадено лице или да вярвам в него (без което е невъзможна истинската любов) аз мога само като го утвърждавам в Бога, следователно, вярвайки в самия Бог и в себе си, като имащ в Бога средоточието и корена на своето битие.“
„Че Бог е – ние вярваме, а какво Той е – изпитваме и узнаваме.“
„В сферата на вечното Божествено битие Христос е вечният духовен център на вселенския организъм.“
„Божието въплътяване не е нещо чудно в собствения смисъл, т.е. не е нещо чуждо на общия порядък на битието, а напротив, същностно е свързано с цялата история на света и човечеството, то е нещо, подготвяно и логически следващо от тази история.“
„И адът, и земята, и небето с особено участие следят човека във фаталния момент, когато в него се вселява Ерос [Любовта]. Всяка страна иска да вземе за себе си онзи излишък от духовни и физически сили, който се появява по това време у човека. Несъмнено това е най-важният, централен момент в живота ни. Често той бива много кратък, може да се раздробява, да се повтаря, да се проточи години и десетилетия, но в края на краищата никой не избягва фаталния въпрос: за какво и как да използва могъщите криле, които му дава Ерос? Това е въпрос за главното качество на жизнения път, за това чий образ и чие подобие ще приеме или ще остави след себе си човек.“
„Светът не трябва да бъде спасен насила. Задачата не се състои в едно обикновено съединяване на всички части от човечеството и на всички човешки дела в едно общо дело. Ние можем да си представим, че хората работят заедно над някаква велика задача и насочват към нея и й подчиняват всичките си лични дела, но ако тази задача им е натрапена, ако за тях тя е нещо съдбовно и настойчиво, ако те са обединени от слепия инстинкт или външната принуда, даже и ако това единство обхване цялото човечество, то все едно това няма да бъде истинско човечество, а само някакъв огромен мравуняк.“
„От нас се иска само да не слагаме своята малка част на мястото на великото цяло, да не се затваряме в личното си дело, а да се стремим да го свържем с общочовешкото, да не забравяме за това велико дело, да го издигаме по-високо и да го поставяме на преден план, а всичко останало – на по-заден. Не е във властта ни да решим кога и как ще се извърши великото дело на общочовешкото единение. Но да издигнем това дело като наша най-важна задача и да му служим с всичките си дела – това е във властта ни. Във властта ни е да кажем: ето какво искаме ние, ето каква е висшата цел и какво е нашето знаме – и на друго ние не сме съгласни.“
„Хората като Достоевски – те не се прекланят пред силата на факта и не й служат. Срещу грубата сила на онова, което съществува, те притежават духовната сила на вярата в Истината и Доброто – в онова, което трябва да бъде. Да не се изкушаваш от видимото господство на злото и да не се отричаш заради него от невидимото добро е подвиг на вярата. В него е цялата сила на човека. Който не е способен на такъв подвиг, той нищо няма да направи и нищо няма да каже на човечеството. Хората на факта съпреживяват чуждия живот, но не те творят живота. Животът се твори от хората на вярата. Това са онези, които наричат мечтатели, утописти, безумци – те са и пророци – това наистина са най-добрите хора и вождовете на човечеството.“
ARTday.bg
Следвайте ни във Фейсбук на https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
