Свръхестествената история разказва как в една тъмна нощ безименният разказвач е посетен от мистериозен говорещ гарван, който грачи „Никога вече!“ („Nevermore!“).
Първият български превод на стихотворението е направен от Елин Пелин през 1906. Впоследствие то бива превеждано нееднократно.
През 2005 издателство „Зограф“ събира всички преводи и критически текстове в сборника „Гарванът • Български преводи и критиката за тях“.
През 2001 г. в ИК „Сребърен лъв“ излиза сборникът „Стихотворения и поеми на Едгар Алън По“, сред които „Гарванът“, „Ал Аарааф“, „Тамерлан“, „Камбани“ и др. в превод на Теменуга Маринова.
Предлагаме на Вашето внимание първият български превод на стихотворението с автор Елин Пелин.
ГАРВАН
от Едгар Алън По
Превод от английски: Елин Пелин (1906 г.)
Веднъж, среднощ, във час нещастен, аз, уморен, безучастен,
в стари томове заровен над проклетата наука,
и наведен, и забравен, в мисли, в блянове отдаден,
чух внезапно, отчетливо – и внезапно се почука –
„Гост навярно“ – аз си казах, отведнъж услушан в звука.
Бе декември, помня ясно, време тежко и нещастно.
От камина върху пода отбелиск огнен си играеше…
Да се съмне чаках страстно! И безумно, и напразно
търсех в книгите забрава на безкрайната си мъка
по изгубена Ленора – безпощадната си мъка,
на мечтите мои звука.
Завес тънък се люлейше, шум копринен тихо вейше;
в тъмнината ръце страшни се простираха към мене;
и страхотност безпричинна пълнеше нощта пустинна.
И сърцето мое болно. Но… внезапно се почука.
„Гост навярно“ – си помислих, отведнъж услушан в звука,
„Гост – другар наминал тука!“
И опомнен се изправих и високо се обадих:
„Който и да си, що чукаш, ти, приятелю, прости ми,
в дрямка падна морен дух и отведнъж аз не чух;
и не чух те аз веднага, и не станах да погледна!“
И вратата аз широко кат открих, навънка взрех се –
Вред тъмница непрогледна…
И застанах мълчеливо, през таз пропаст от мъртвило,
и с потаени мечтания взрях се в тъмната пустиня…
Мрак и хаос безконечен!… Но кат вик от хор далечен
прозвуча за миг „Ленора“ – отзив тих на мойта мъка
Мой бе шепот тоз „Ленора“ – отзив тих на мойта мъка –
И загина в мрака звука.
Влязох поразен, отчаян и от тоя звук замаян,
и вратата аз притворих… Но внезапно се почука…
Сви сърце ми страх неволен. „Вятър блъска своеволен,
вятър блъска недоволен – и се бие във капака.
Глупав е подобен страх – вятър блъска се в капака,
вятър си играе в мрака…“
Тъй страхът си аз оборих и прозореца отворих.
Гарван черен, кат зъл спомен, във покоя мой се вмъкна,
шумно мина край стените в тая стая на бедите,
обиколи той стените, и строг, важен, неподвижен,
върху бюста на Палада кацна без поклон, спокойно,
като мой приятел ближен…
Призрак черен, онемели, тежко върху шлема бели
той стоеше. Аз засмях се и продумах му тогава:
„Вашто царство е гробница! Как е твойто име, птица,
във задгробний свят, когото Бог на вечна нощ обрече.
Как те казват във света, що Бог на вечна нощ обрече?“
Гарван гракна – Нивга вече!
Малко смисъл туй откри ми, но с тоз отговор смути ме
тая птица, черна птица с глас вещаещ и злокобен…
Първи път таквоз злощастье в тоя покой на нещастье,
във покоя, де за щастье всяка мисъл е далече,
прати клетнику, оставен от надеждата далече.
Птица с думи – Нивга вече.
Той от шлема на Палада гледаше ме без пощада,
и повтаряше без милост своя проговор жестоки,
и повтаряше туй слово, тъй спокойно и сурово,
че стори ми се навеки той на него ме обрече…
„Не, до утре, си помислих, ще се махне той далече…“
Гарван гракна – Нивга вече!
От тоз отговор замаян, аз помислих си отчаян:
„Дълго време той живял е у клетник безумен някой,
кого вечно са терзали зли несрети и печали,
който в песните си вечно – теглилото го обрече
един припев да повторя – теглилото го обрече,
един припев – Нивга вече.
И в креслото аз заврях се, в тая черна птица взрях се…
Мисли тъжни, безутешни се занизаха верига.
Що? – аз мислех – той предрича, що вещае, що нарича
гарван черен, съдник страшен? – Участта ли ми предрече,
участта ли ми сирашка – в това слово той изрече
грозно слово – Нивга вече.
Но той там стои, мълчи си и пронизва ме с очи си…
Мисли тъжни, безутешни се занизаха верига…
Въз завесата облегнат, аз седях от скърб налегнат.
Тъй при нея аз облегнат – бе отдавна и… далече,
да стоя обичах дълго – бе отдавна и далече –
не ще бъде – Нивга вече!
И във блянове отвлечен, аз усетих шум далечен,
сякаш ангели дойдоха с кадила благоуханни,
на душа успокоенье вливаше това каденье,
и аз казах със смиренье: „Изцерен съм ето вече,
пий, нещастнико, опий се – цяр найде за сявга вече!“
Гракна гарван – Нивга вече!
О, ти кой си, ти пророко вещ, птица или дух зловещ?
Бурята ил Сатаната са те пратили при мене –
о, не искам аз да зная? Но кажи ми, аз желая,
ще ли още да страдая – докога ми Бог обрече?
Ще ли мога да си кажа: „Утешен си ти, човече!“
Гракна гарван – Нивга вече!
О, ти слушай, ти, пророко вещ, птица или дух зловещ!
Във небето те заклевам, в името на Страшний съд –
Но кажи ми, обади ми, ти: желая, ако аз отида в рая,
Ще мога ли да узная аз Ленора там далече?
Ще намеря ли Ленора – там при ангелите вече?
Гарван гракна: Нивга вече!
И от шлема на Палада гледаше ме без пощада…
Мисли тъжни, безутешни се занизаха верига…
Тъмен дух на Сатаната! Лъжеш! Вярвам в чудесата!
Бягай в оня свят, що Бог на вечна нощ обрече!
Гарван гракна: Нивга вече!
И прониза ме с очи, и остана да стои си
Тоя Гарван, черна птица, с глас вещаещ и злокобен…
Тая сянка оттогава на душа покой не дава,
Тая сянка ме смущава, с тия думи, що изрече…
Не ще бяга – Нивга вече!…
Мануела Георгиева
ARTday.bg
Следвайте ни във Фейсбук на https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
