Модният ас се ражда на днешния ден през 1927 година
Ако попитате кинаджиите за граф Юбер дьо Живанши, те неизменно ще го свържат с прочутата кинозвезда Одри Хепбърн и костюмите, които той лично изработва за ролите й в култови филми като “Сабрина” (1954 ) , “Приятно лице” ( 1957 ) и “Закуска в Тифани” (1961). Ако – макар и условно – анкетирате такива майстори-бродировачи като Льосаж, Лисбет, Ланел, Бросен дьо Мер, Юрел, Вермон, Сесил Анри за мосю Живанши, те със сигурност ще отдадат първенство по професионализъм, морален рейтинг и култура на общуване.
Ако пък отново вникнем в думите на Одри Хепбърн, казани по негов адрес (“Той не само прави дрехи, а е човек, който прави личности!”), ще осмислим още по-стойностно животът и творчеството на един от най-големите в модата през ХХ век – Юбер дьо Живанши.
Какво не пропускат да отбележат за него енциклопедии и речници за модата, биографични очерци и христоматии по дизайн?
Истинското му име е Джеймс Марсел Тафен. Роден е на 21 февруари 1927 година в Бове, Северна Франция. Син е на маркиз и по вероизповедание е протестант. Учи в художествено училище и в юридически факулет. През 1945 – 1946 година работи за Люсиен Льолон, а през следващите години и за други известни дизайнери – Жак Фат и Робер Пиге. През 1949 година се прехвърля при Елза Скиапарели, а от 1952 година открива своя собствена модна къща.
Между първото му произведение, прочутата блуза “бетина”, създадена през 1952 година, и последните му прекрасни творения ( от 1952 година ) се разпростира един период на труд, вдъхновение и постоянен флирт с хубостта и оригиналния стил. Живанши се прославя в цял свят с усета си към елегантната кройка и финеса. И днес неговите скици и модели излъчват толкова шик, нежност и свежест.
Той проектира костюмите на Одри Хепбърн за участието й във филми, които и служат за пътеводител на начинаещите актьори, режисьори и оператори. През десетилетията голяма част от облеклата на Живанши са красиво бродирани от прочутия майстор Льосаж, а други са вдъхновени от творчеството на Анри Матис, Жорж Брак, Хуан Миро – от най-известните им картини, от необикновения им колорит.
През 1988 година групировката на Бернар Арно LVMH купува модната къща на Юбер дьо Живанши и съгласно договора му поверява ръководството на дизайна в продължение на седем години.
Открива бутик “Живанши Джентълмен” в Париж (1990 г.). През 1991 година се лансира парфюмът му “Амариж”. Организира се цялостна ретроспективна изложба по случай 40-годишнината от началото на неговото творчество в Музея за мода и текстил – двореца “Галиера” в Париж – 1992 година.
През 1995 година мосю Живанши се разделя завинаги с основаната от него и управлявана в продължение на 43 години модна къща.
През изминалите над четири десетилетия прочутият дизайнер е създал хиляди елегантни облекла – детски и дамски рокли, блузи, ансамбли, наметки, аксесоари – един свят на изящното изкуство, на истинския самороден блясък на изискаността и грацията. В творческия път на този необикновен стилист формалното признание от страна на различни организации и институции също говори красноречиво за блясъка на таланта му: носител е на “Златен напръстник” за висша мода (1982 година ), на наградата за цялостно творчество на Съвета на американските модни дизайнери и др.
Ето и разказът за неговата работа при знаменитостите и техните незабравими уроци:
“Жак Фат беше първият дизайнер, респ. първата модна къща, в която постъпих на работа. Бях едва седемнадесетгодишен. Забавлявахме се много и въобще всичко беше чудесно. Жак Фат беше очарователен човек. Имаше много богато въображение, хрумваха му най-различни неща. Но там не останах дълго време. След това се преместих при Пиге, който беше моделиер-шивач. Спомням си го като един обаятелен човек, една изключителна личност. Притежаваше много интересна и изключително точна техника на изработка.
По-късно попаднах при Льолон – едно невероятно предприятие: при него работеха 2000 души. Представете си: 2000 работници! Виждате как времената са се променили…След Льолон се преместих при Елза Скиапарели. Тя наистина беше една фантастична жена, много екстравагантна, много особена. Там, при Скиапарели, за пръв път разбрах какво представлява елегантността. Никога преди това не бях виждал толкова ного елегантни жени на едно място, както в нейната модна къща. Там срещнах тези италианки, които се обличаха така добре….По-късно бях и при господин Баленсиага, но не на работа, само слушах съветите му. Да ви кажа: беше фантастично, защото той познаваше и една друга епоха – от преди моето време. Чудесно беше да го слушам. Наблюдавах елегантността на дрехите, създадени от него, и редом с това бях поразен от неговата лична изтънченост и модерност.
Питате ме на какво ме е научил Баленсиага? Научи ме да бъда почтен, научи ме как да боравя с тъканите, защото никой дизайнер не може да направи качествена конструкция, ако не знае как да работи с тъканите. Да бъдеш дизайнер не е като да се занимаваш с наука. Модният дизайн е занаят, който се учи, практикувайки, защото трябва да задоволиш вкуса на клиента. Така работеха не само той, но и мадам Гре и други големи дизайнери. Изпитвах удоволствие да помогна при откриването на изложбата на Баленсиага в Музея на модата и костюма “Галиера”, защото му дължа много и познавам добре неговия стил на работа, последната му колекция”.
Стажуването и чиракуването на Живанши при някои от колосите на модното изкуство през миналия век показва, че органична част от традицията в дизайна е връзката учител – ученик и майстор – калфа, без която е немислим творческия просперитет и възход.
Когато се коментират връзките между известните дизайнери и прочутите клиенти, обикновено се подценяват личният контакт, сантиментът и приятелството. Откровенията на граф Живанши хвърлят още светлина върху тази толкова интересна и нерядко наситена с интриги част от битието на модните дизайнери.
Ето какво сподели той за Одрни Хепбърн и Жаклин Кенеди пред мен в Париж: “Одри Хепбърн означава много за мен – тя заема голяма част от моята кариера, защото ние започнахме заедно. Моите пръви колекции бяха свързани с нея, с нейното име. Мис Хепбърн дойде в Париж и пожела аз да шия костюмите за филмите й. Така започна общата ни дейност. Така започна и нашето приятелство, което продължи до нейната смърт.
Пред журналистката Сузана Хърбърт дизайнерът споделя съкровен спомен за първия път, когато облича Одри Хепбърн за филм на Били Уайлдър: ”Направих й една риза, толкова семпла, колкото тази, която вие носите. И тя се появяваше по телевизията от името на УНИЦЕФ и ми казваше, че когато носи нещо, създадено от мен, се чувства защитена. А тези неща имат значение”.
“Обличали сме все изтъкнати дами като херцогинята на Уиндзор, г-жа Гинес, все изключително елегантни жени… С Жаклин Кенеди – Онасис бе същото като с мис Хепбърн. Ние работехме заедно. Аз създадох нейните рокли, когато тя пристигна в Париж с президента Кенеди за първата им среща с генерал дьо Гол. Ние бяхме направили всичките й рокли за визитата й в Париж. Разбира се, създавали сме облекла и за принцеса Грейс Кели, и за Уиндзърската херцогиня – всички те ни бяха клиентки, но най-вече – приятелки.”
След 1995 година Юбер дьо Живанши се оттегля от света на висшата мода. Замъкът му в Нормандия, двете прекрасни кучета – овчарки, и – не на последно място – безбройните стойностни спомени и оживената кореспонденция запълват всекидневието му. Маестрото обаче е огорчен. Основанията за неговото недоволство са в лошата посока, в която тръгва висшата мода като цяло и дизайнът на облекло в частност. Той вярва, че висшата мода ще съществува винаги: ”Тя ще съществува и без мен, макар и по различен начин. Днес трябва да изненадваш, да привличаш вниманието, дори с цената на известна доза арогантност. По мое време разказвахме приказки за феи, днес на преден план излиза механичната сръчност”.
Пред журналисти той не крие разочарованието си, че модната къща, носеща неговото име, попада в ръцете на лошите момчета на Англия – Джон Галиано и Аликзандър Маккуин (особено втория). Той не одобрява модните ревюта, на които манекенките са наполовина голи и е против индустрията, която, за да те накара да купуваш нейните кремчета и парфюмчета използва всички средства – шантави шоута, екстравагантни постановки, “щурави и безсмислени ревюта”. Пред Сузана Хърбърт той изповядва, че по негово време работата му е била да облича хората и да продава дрехи – при това на изключително високо качество и казва дословно за новата генерация стилисти: “Те просто искат за техните колекции да се говори като за щурави и екстравагантни, за да могат да продават парфюми и лицензи. Много се радвах да приемам поръчките, защкото знаех, че колкото повече получаваме, толкова повече работа ще имаме в шивашкото ателие и сърцето на модната къща ще продължава да бие. Сега не им пука. Показват ви шоу, което струва цяло богатство. Показват 50 рокли и те всичките са на закачалки. Наистина, от време на време обличаш някоя кинозвезда или даваш под наем дрехи, но всичко това е за да се продават кремовете срещу слънце”.
Недоволствата на Живанши са логични и в някаква степен оправдани. Оправдани от кого? То е ясно – от неговата епоха – а това е велика епоха на оригиналност, много квалитетен труд и продукти от най-висока класа. Епохата на висшата, на уникалната мода, която си отиде или пък почти си отиде с едни от последните си представители като Ив Сен Лоран и Юбер дьо Живанши. Името на Живанши ще блести и в бъдеще, защото ако не беше той и такива като него, днес новите “младоци” нямаше да имат какво да интерпретират, пародират и преконструират. Юбер дьо Живанши ще си остане знак и символ на безупречна елегантност и типичен френски шик.
Източник: fashion-lifestyle.bg
АRTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
