Отбелязваме 98 години от рождението на писателя с избрано от романа „Пяната на дните“
Днес, 10 март, се навършват 98 години от рождението на френския писател, поет, музикант, критик, преводач и инженер Борис Виан. Той е известен с най-вече с романите си, много от които са преведени на български език. Това са „Палав планктон“, „Пяната на дните“, „Културни развлечения“, „Заблудени мацки“ и т.н. Бил влиятелна фигура и на джаз сцената в Париж през първата половина на ХХ век. Музиката му също се радва на популярност, най-вече антивоенната песен „Le Déserteur“ (Дезертьорът). Умира през 1959 г. от сърдечен удар.
Представяме ви откъс от „Пяната на дните“:
I.
Колин привършваше с тоалета си. На излизане от ваната се бе увил с голяма хавлиена кърпа, от която се подаваха само краката и торсът му. Взе от стъклената полица пулверизатор и напръска с уханен брилянтин светлите си коси. Кехлибареният гребен раздели свилената им маса на дълги оранжеви ивици, подобни на онези, които весел орач би очертал с вилица в конфитюр от кайсии. Колин остави гребена и с ножичките за нокти подряза косо матовите си клепачи, за да придаде загадъчност на погледа си. Трябваше да го прави често, защото те растяха бързо. Запали лампичката над увеличителното огледало и се приближи, за да разгледа кожата си. Няколко комедона бяха набъбнали край ноздрите му. Когато се видяха в огледалото и разбраха колко са грозни, те сами потънаха в кожата и Колин със задоволство угаси лампата. Свали кърпата от кръста си и с едно от ъгълчетата попи последните капчици между пръстите на краката си. Огледалото свидетелстваше за приликата му с русия актьор, който играеше главната роля в един нашумял американски филм. Имаше кръгла глава, малки уши, прав нос и загоряла кожа. Усмихваше се често с невинна бебешка усмивка и от това на брадичката му се беше образувала трапчинка. Беше висок, слаб, с дълги крака и много мил. Името Колин горе-долу му отиваше, с девойките говореше нежно, а с младежите весело. Почти винаги бе в добро настроение, а през останалото време спеше.
Той изпразни ваната, като проби на дъното й дупка. Подът на банята беше покрит със светложълти теракотени плочки и водата се изтичаше през отвор, доскоро разположен точно над бюрото на наемателя от долния етаж. Без да предупреди Колин, той неотдавна беше преместил бюрото си. Сега водата се изливаше върху бюфета. Колин обу сандали от рипсено кадифе с цвят на много дълбока зелена вода и вълнено сако с лешников оттенък. Закачи кърпата на сушилката, взе килимчето пред ваната и след като го поръси с морска сол, която да попие влагата, го метна на ръба на ваната. По килимчето изби влага и се образуваха гроздове от сапунени мехурчета.
Колин излезе от банята и тръгна към кухнята, за да провери как приключва приготовлението на храната. Всеки понеделник Шик, който живееше съвсем наблизо, идваше на вечеря. Днес беше едва събота, но Колин копнееше да види Шик и да му предложи изисканите гозби, подбрани и сготвени с тиха радост от Никола, новия готвач. Колин и Шик бяха ергени, връстници, двадесет и две годишни, с еднакви литературни интереси, но Шик имаше по-малко пари. Колин притежаваше солидно състояние, което му позволяваше да живее сносно и да не работи за чужда сметка. А Шик трябваше веднъж седмично да ходи в министерството да взема на заем пари от чичо си, защото като инженер бе платен по-ниско дори от работниците, които ръководеше, пък е трудно да ръководиш хора, по-добре облечени и по-сити от теб самия. Колин се стараеше да го улеснява, като го канеше на вечеря при всяка възможност, но поради гордостта на Шик беше предпазлив, за да не заприлича щедростта му на подаяние.
Коридорът към кухнята беше светъл, остъклен от двете страни, и от всяка грееше по едно слънце, защото Колин обичаше светлината. Навред от стените стърчаха месингови кранчета. Отраженията на слънцата създаваха приказна атмосфера. От ударите на лъчите по кранчетата се получаваше музика, под чиито звуци кухненските мишки танцуваха и тичаха след топчетата кристализирана светлина, образувана от лъчите, които се разбиваха о пода като жълти живачни струи. Пътем Колин погали една от мишките, чиито мустачки бяха много дълги и черни, а самата тя беше сива, слаба и удивително лъскава. Готвачът ги хранеше много добре, но внимаваше да не затлъстяват. През деня мишките не вдигаха шум и си играеха само в коридора.
Колин отвори емайлираната врата на кухнята. Готвачът Никола наблюдаваше апаратурата. Седеше пред бледожълт, също емайлиран пулт с контролните табла на различните кухненски уреди, разположени покрай стените. Стрелката на електрическата фурна, регулирана за печена пуйка, трептеше между „почти“ и „готово“. Скоро пуйката трябваше да се извади. Никола натисна зелено копче, което задейства самонасочваща се антена с чувствително връхче. Тя проникна в пуйката, без да срещне ни най-малко съпротивление, и тутакси стрелката отскочи до степента „готово“. Никола незабавно изключи фурната и пусна нагревателя за чинии.
– Ще бъде ли вкусно? – попита Колин.
– Господинът може да бъде сигурен! – увери го Никола. – Пуйката е идеално калибрована.
– Какво предястие сте направили?
– Боже мой – каза Никола, – този път нищо ново не измислих. Само изкопирах Гуфе.
– Добър специалист сте избрали! – отбеляза Колин. – И кой от трудовете му ще възпроизведете?
– Този на страница шестстотин тридесет и осма от неговата „Готварска книга“. Ще го прочета на господина.
Колин се настани на табуретката със седалка от порест каучук, тапицирана с маслиненозелена коприна, която хармонираше с цвета на стените, а Никола зачете:
– Замесете тесто за подложка. Почистете една голяма змиорка, нарежете я на късове от по три сантиметра. Сложете парчетата змиорка в тенджера и добавете бяло вино, сол, чер пипер, резенчета лук, китка магданоз, мащерка, дафинов лист и половин скилидка чесън за вкус.
– Не можах да я разполовя съвсем точно – каза Никола, – понеже сатърчето се е изстъпило.
– Ще купим ново – рече Колин.
Никола продължи:
– Сварете змиорката. Извадете я от тенджерата и я поставете в огнеупорен съд. Прецедете през марля, добавете концентриран бульон и задушете на бавен огън, докато водата изври и сосът се сгъсти. Прецедете отново, прибавете към змиорката соса и варете още две минути. Сложете змиорката върху тестената подложка. Направете венец от гъби, подредени с пънчетата нагоре, поръсете в средата хайвер от шаран и залейте с останалия сос.
– Отлично – одобри Колин. – Мисля, че на Шик ще му хареса.
– Нямам честта да познавам господин Шик – каза Никола, – но ако не му хареса, следващия път ще направя нещо друго и така ще мога да определя почти безпогрешно пространствения строеж на неговите вкусове и антивкусове.
– Мда!… – рече Колин. – Оставям ви, Никола. Ще се заема с подреждането на масата.
Той пое обратно по коридора, мина през сервизното помещение и влезе в трапезарията, чиито бледосин килим и бежоворозови стени отморяваха очите.
Стаята с размери приблизително четири на пет метра имаше два прозореца, които гледаха към авеню Луис Армстронг. Когато се отваряха, през тях проникваха пролетни аромати, ако навън имаше такива. В ъгъла насреща бе поставена дъбова маса. Две разположени под прав ъгъл пейки заемаха двете й страни, а покрай другите две бяха наредени столове със сини кожени възглавници. Мебелировката на стаята включваше още дълъг и нисък шкаф, който съдържаше мощна уредба с магнетофон и грамофон. Във втори също такъв скрин бяха подредени прашки, чинии, чаши и всякакви други пособия, необходими на цивилизованите хора, за да се нахранят.
Колин избра една светлосиня покривка, която хармонираше с килима. Сложи в средата на масата прозрачен съд, пълен с формалин, където два зародиша на пиле сякаш представяха балета „Призракът на розата“ в постановка на Нижински. Наоколо нареди няколко стръка мимоза на ленти: един негов приятел, градинар, ги отглеждаше чрез кръстоска на обикновена топчеста мимоза и захарни пръчки, каквито се продаваха по всички бакалници в близост до училищата. После за всеки сътрапезник постави по две чинии от бял порцелан с инкрустации от прозрачно злато и прибори от алпака, на чиито ажурени дръжки между плексигласови пластинки имаше закрепена по една калинка за талисман. Добави кристални чаши и салфетки, сгънати във вид на свещенически шапки; това му отне доста време. Едва привърши приготовленията, и звънецът се откачи от стената, за да му извести, че Шик е пристигнал.
Колин приглади една несъществуваща гънка на покривката и отиде да отвори.
– Как си? – попита Шик.
– А ти? – откликна Колин. – Дай си шлифера и ела да видиш какво прави Никола.
– За новия готвач ли става дума?
– Да – каза Колин. – Получих го от леля си в замяна на предишния, плюс едно кило белгийско кафе.
– Бива ли го? – осведоми се Шик.
– Изглежда, че си разбира от работата. Ученик е на Гуфе.
– Човекът от сандъка? – промълви Шик ужасен и мустаците му увиснаха трагично.
– Не бе, глупчо, Жул Гуфе, знаменитият готвач!
– Е, нали ме знаеш! – каза Шик. – Освен Жан-Сол Партр аз почти нищо не чета.
Той последва Колин по коридора с плочките, погали мишките и пътем напълни запалката си с няколко капчици слънце.
– Никола – рече Колин от вратата, – представям ви приятеля си Шик.
– Добър ден, господине – поздрави Никола.
– Добър ден, Никола – каза Шик. – Нямате ли племенница на име Ализ?
– Имам, господине – отвърна Никола. – Хубава девойка впрочем, ако смея да добавя.
– Приличате си – заяви Шик. – Макар че в бюста имате известни различия.
– Аз съм развит в широчина – каза Никола, – а нейната снага е налята перпендикулярно, ако господинът ми позволи да поясня.
– Значи сме почти роднини – рече Колин. – Никога не сте ми казвали, че имате племенница, Никола.
– Сестра ми тръгна по лош път, господине – обясни Никола. – Завърши философия. Това не са неща, с които може да се гордее едно порядъчно семейство.
– Мда… – потвърди Колин, – мисля, че имате право. Във всеки случай ви разбирам. Я ни покажете пастета от змиорка…
– Би било рисковано да се отхлупва преждевременно – предупреди Никола. – Може да се изсуши поради нахлуването на въздух, който в сравнение с намиращия се вътре е беден откъм водни пари.
– Предпочитам изненадата – каза Шик. – По-добре да го видя за първи път на масата.
– Мога само да се съглася с господина – отвърна Никола. – Господата биха ли ми разрешили да продължа работата си?
– Но моля ви, Никола, разбира се.
Никола отново се зае с делата си, които се състояха в отливане на желирани филета от калкан, примесени с резенчета от трюфели за гарнитура към рибното предястие. Колин и Шик излязоха от кухнята.
– Ще пийнеш ли един аперитив? – попита Колин. – Моят пианоктейл е готов, можеш да го пробваш.
– Действа ли? – попита Шик.
– Идеално. Направих го с много усилия, но резултатът надминава очакванията ми. Въз основа на композицията „Фантазия в черно и златисто“ постигнах една наистина невероятна смеска.
– Какъв е принципът? – осведоми се Шик.
– На всяка нота отговаря определена напитка, ликьор или есенция. На форте педала отговаря разбитият жълтък, а на тихия – ледът. За да се получи газирана вода, трябва пронизителна нота от горна октава. Количествата са в пряка зависимост от такта: на шестдесет и четвъртина отговаря една шестнадесета доза, на четвъртината една доза, на цяла нота четворна доза. Когато се свири бавна мелодия, влиза в действие коригираща система, която контролира нарастването на дозата, за да не прелее коктейлът, чието алкохолно съдържание обаче се увеличава. Дозата може да се видоизменя в зависимост от продължителността на мелодията: например, ако тя бъде сбита стократно, ще се получи питие, което благодарение на допълнителната настройка ще е съчетало всички хармонии.
– Сложно е – каза Шик.
– Всичко се управлява с електрически контакти и релета. Не ти обяснявам с подробности, ти разбираш от техника. Впрочем при това пианото наистина свири.
– Прекрасно е! – възкликна Шик.
– Само едно нещо куца – оплака се Колин, – форте педалът за разбития жълтък. Би трябвало да сложа специална система за включване, защото ако се свири някое по-отривисто парче, в коктейла падат късове омлет и ти засядат в гърлото. Ще го оправя. Засега е достатъчно да се внимава. За сметаната натискаш клавиша сол в долна октава.
– Ще си приготвя един коктейл по темата на „Хладна любов“ – каза Шик. – Ще стане страхотен.
– Той е в килера, който превърнах в работилница – рече Колин, – понеже предпазните плоскости още не са завинтени. Ела да отидем там. Като начало ще го наглася за два коктейла по двеста грама приблизително.
Шик седна на пианото. В края на мелодията предният капак рязко се отвори и се показа цяла редица чаши. Две от тях бяха пълни догоре с апетитна смес.
– Уплаших се – промълви Колин. – По едно време изсвири фалшива нота. Слава Богу, че имаше хармония.
– Хармонията от значение ли е? – попита Шик.
– Невинаги – отвърна Колин, – щеше да бъде прекалено сложно. Само някои допълнителни регулиращи връзки. Пий и заповядай на трапезата.
II.
– Този пастет от змиорка е превъзходен – каза Шик. – Кой ти даде идеята да го включиш в менюто?
– Идеята е на Никола – отговори Колин. – Всеки ден една змиорка идва, по-точно идваше в умивалника през крана за студената вода.
– Странно – каза Шик, – а защо?
– Подаваше глава и изсмукваше зъбната паста, като стискаше тубата между зъбите си. Никола използва само американска паста с анасонова есенция и явно тя я е изкушавала.
– Как я е уловил? – осведоми се Шик.
– Сложи цял ананас на мястото на тубата. Когато ядяла пастата, тя успявала да я преглътне и да прибере главата си в чешмата, на с ананаса това не било възможно и колкото повече се дърпала назад, толкова повече зъбите й се впивали в ананаса. Никола…
Колин прекъсна разказа си.
– Какво Никола? – попита Шик.
– Колебая се дали да ти кажа, може да ти развали апетита.
– Карай, щом си почнал – рече Шик, – почти съм се нахранил.
– В този момент Никола влязъл и отрязал главата й с бръснач, а после пуснал да тече вода от крана и тялото паднало.
– Това ли е всичко? – попита Шик. – Дай ми още малко пастет. Надявам се, че тя има много роднини в тръбата.
– Никола е сложил паста за зъби с малинова есенция, за да провери… – заяви Колин. – Я ми кажи, тази Ализ, за която спомена…
– Смятам да се заема с нея – рече Шик. – Срещнахме се на една сказка на Жан-Сол. Двамата бяхме легнали по корем под подиума и така се запознахме.
– Как изглежда?
– Не ме бива в описанията – каза Шик. – Хубава е…
– Аха! – възкликна Колин. Никола се върна, като носеше пуйката.
– Седнете при нас, Никола – покани го Колин. – В края на краищата сме почти роднини, както каза Шик.
– Първо ще се погрижа за мишките, ако господата нямат нищо против. Няма да се бавя, пуйката е нарязана… ето и соса.
– Ще видиш – обърна се Колин към Шик. – Това е сос от разбито манго и хвойна, зашит в обвивка от преплетени телешки филета. Натискаш и той излиза на лентички.
– Страхотно! – възкликна Шик.
– Ще ми разправиш ли как се запозна с нея?… – продължи Колин.
– Ами… попитах я дали обича Жан-Сол Партр и тя ми отговори, че колекционира трудовете му… Тогава й рекох: „Аз също…“ А после всеки път, когато й кажех нещо, тя отговаряше: „Аз също…“ И обратното… Та накрая, за да направя екзистенциалистки опит, й заявих: „Много ви обичам“, а тя отвърна: „О!“
– Значи опитът е бил неуспешен – отсече Колин.
– Да – каза Шик. – Но тя все пак не си тръгна. Тогава рекох: „Аз отивам натам“, а тя отговори: „Аз пък не“, и добави: „Отивам нататък.“
– Изключително – отсъди Колин.
– Тогава казах: „Аз също.“ И се озовавах навсякъде, където се озоваваше и тя…
– И как завърши това? – попита Колин.
– Хм… – отвърна Шик. – Става време за лягане.
Колин се задави и изпи половин литър бургундско вино, за да се оправи.
– Утре ще ходим с нея на пързалката – сподели Шик. – Неделя е. Ще дойдеш ли с нас? Решихме, че сутринта ще има по-малко хора. Доста се притеснявам, понеже лошо карам кънки, но ще можем да си говорим за Партр.
– Ще дойда… – обеща Колин. – Ще дойда с Никола, той може да има и други племеннички.
III.
Колин слезе от метрото и се заизкачва по стълбите. Оказа се, че е сбъркал посоката, и се наложи да обиколи спирката, за да се ориентира. С жълта носна кърпичка провери откъде духа вятърът, който поде цвета на кърпичката и го наложи върху голяма сграда с неправилни форми: тя придоби облика на пързалката „Молитор“.
Пред него се намираше зимният басейн. Колин го загърби и през страничния вход влезе във вкаменения организъм, като премина през двукрила остъклена и летяща врата с медна решетка. Показа абонаментната си карта, която намигна на контрольора през двете си стари дупки. Контрольорът откликна със заговорническа усмивка, но не пропусна да направи трети отвор в оранжевото картонче и то ослепя. Колин невъзмутимо я мушна при банккожите в нотния си портфейл и пое вляво, по гумиподирания коридор, който водеше към кабинките. На партера нямаше свободни места. Тогава той тръгна нагоре по бетонната стълба, като се разминаваше със същества, чийто висок ръст се дължеше на вертикални плоски железа, прикрепени към нозете им, и които въпреки очевидните спънки се стараеха да придадат естественост на своите подскоци. Мъж в бял пуловер отвори на Колин една кабинка и прибра бакшиша, даден му за почерпка, но който той явно възнамеряваше да похарчи за храна, ако се съдеше по притворния му вид. Сетне го остави в подобното на килия помещение, като преди това нехайно надраска с тебешир инициалите на клиента върху четвъртита черна дъска, предназначена за целта. Колин забеляза, че човекът има глава не на човек, а на гълъб, и се зачуди защо са му възложили да обслужва пързалката, а не басейна.
От пързалката се носеше овална глъчка и музиката, която се разнасяше от проснатите навред околовръст високоговорители, я усложняваше. Шумът от краката на кънкьорите още не беше достигнал звуковото ниво, характерно за върховите часове, когато наподобява тропот на цял полк по оплискан с кал паваж. Колин се мъчеше да открие Ализ и Шик, но те явно не бяха на леда. Никола щеше да дойде по-късно, понеже имаше работа в кухнята: трябваше да приготви обяда.
Колин развърза обувките си и забеляза, че са останали без подметки. Извади от джоба си ролка лейкопласт, но тя нямаше да стигне. Тогава постави обувките в една локвичка, която се бе образувала под циментовата скамейка, и ги поръси с концентриран тор, та кожата да може да зарасне. Нахлузи вълнени чорапи на жълти и виолетови райета и сложи кънкьорските си обувки. Кънките му бяха раздвоени отпред, за да му позволяват да завива по-лесно.
Колин слезе отново на долния етаж. Краката му леко се кълчеха по гумираната перфорирана настилка на бетонния коридор. В момента, когато се канеше да се плъзне по леда, му се наложи да отстъпи назад по двете дървени стъпала, за да избегне катастрофата: някаква кънкьорка току-що бе завършила великолепната фигура „голям орел“ и снесе огромно яйце, което се разби в краката на Колин.
Един метач взе да разчиства пръснатите парчета и в този миг Колин забеляза отсреща Шик и Ализ, които излизаха на пързалката. Той им направи знак, но те не го видяха, затова се устреми да ги посрещне, без да се съобразява с въртеливото движение на човешкия поток. В резултат скоро се образува гъмжило от протестиращи, към което с всяка изминала секунда се присъединяваха нови и нови човешки същества: те отчаяно пърхаха във въздуха с ръце, рамене, крака, с целите си тела, преди да се сгромолясат върху предшестващите ги жертви. Слънцето вече бе успяло леко да разтопи леда и изпод камарата хора се чуваше клокочене.
За кратко време девет десети от кънкьорите се озоваха там, така че Шик и Ализ имаха на разположение почти цялата пързалка. Те се приближиха към пъкащата маса и Шик, разпознавайки Колин по двувърхите му кънки, го измъкна от купчината, като го прихвана за глезените. Двамата си стиснаха ръцете. Шик представи Ализ на Колин, който застана от лявата й страна; самият Шик вече бе заел положение отдясно.
Те се изтеглиха в крайния десен ъгъл на пързалката, за да направят място на чистачите, които бяха обезсърчени в неуспешните си опити да намерят в планината от жертви нещо друго освен безинтересни отломки от разединени индивидуалности и с помощта на дървени лопати избутваха проснатите тела към ямата за отпадъци, пеейки химна на „Молитор“, композиран през 1709-а от Ваян-Кутюрие. Той започваше така:
Господа и дами,
благоволете да напуснете пистата
(ако обичате),
за да ни позволите да
извършим прочистването…
Текстът бе придружен от рев на клаксони, предназначени да поддържат непреодолим страх и в най-калените души.
Онези от кънкьорите, които все още се държаха на крака, заръкопляскаха и капакът на шахтата се спусна, похлупвайки множеството. Шик, Ализ и Колин прочетоха кратка молитва и продължиха да се пързалят.
Колин наблюдаваше Ализ. По силата на странна случайност тя носеше бяла фланела и жълта пола. На краката си имаше обувки в бяло и жълто и хокейни кънки. Чорапите й бяха от тъмна коприна, а над не много високите й обувки се подаваха навити бели чорапки. Бели връзки опасваха трикратно глезените й. Освен това тя имаше шалче от зелена коприна и изключително гъсти, ситно къдрави руси коси, които обрамчваха лицето й. Гледаше с помощта на сини, широко отворени очи и обемът й беше ограничен от свежа и загоряла кожа. Ръцете и прасците й бяха закръглени, кръстът – тънък, а бюстът – очертан така добре, както на снимка. Колин се загледа в противоположната посока, за да си възвърне душевното равновесие. Накрая успя и като заби поглед в земята, попита Шик дали добре му се е отразил пастетът от змиорка.
– Изобщо не ми споменавай – каза Шик. – Цяла нощ стоях до чешмата, за да издебна и уловя някоя, но при мен идват само пъстърви.
– Никола сигурно е способен да приготви нещо и от тях! – увери го Колин и като се обърна към Ализ, добави: – Вашият вуйчо е изключително даровит.
– Той е гордостта на семейството – отвърна Ализ. – Майка ми не може да си прости, че се е оженила за математик, докато брат й така преуспява в живота.
– Баща ви е математик?
– Да, той е преподавател в Колеж дьо Франс и член на Академията или на нещо от тоя род – заяви Ализ. – Просто е за окайване… на тридесет и осем години. Трябвало е да положи повече старание. Добре, че е вуйчо Никола.
– Нали и той ще дойде днес? – попита Шик.
От светлите коси на Ализ лъхаше омаен парфюм. Колин леко се отдръпна встрани.
– Мисля, че ще закъснее. Сутринта нещо му беше хрумнало… Защо и двамата не дойдете у дома на обяд?… Тъкмо ще разберем какво е замислил.
– Добре – каза Шик. – Но ако смяташ, че ще приема подобно предложение, значи имаш погрешна представа за света. Трябва и ти да си намериш момиче, за да станем четирима. Няма да доведа Ализ у вас, ти ще я съблазниш с хармониите на пианоктейла, а не искам това да се случи.
– О!… – запротестира Колин. – Чуйте го само!…
Самият той обаче не успя да долови отговора, тъй като един извънмерно висок индивид, който вече от пет минути демонстрираше скоростно пързаляне, в този миг мина между краката му превит на две и предизвиканата от него вълна вдигна Колин на няколко метра над земята. Колин се вкопчи в перваза на първия етаж, залюля се като на лост и отново тупна до Шик и Ализ.
– Ще трябва да забранят такова бързо каране – каза Колин.
После се прекръсти, защото в този миг кънкьорът връхлетя върху стената на ресторанта и остана размазан там, подобен на мукавена медуза, смачкана от жестоко дете.
Чистачите още веднъж изпълниха задължението си и един от тях заби кръст от лед на мястото на произшествието. Докато кръстът се топеше, дежурният пусна религиозна музика.
Сетне всичко си тръгна отново по реда. Шик, Ализ и Колин продължиха да се пързалят.
IV.
– Ето го и Никола! – извика Ализ.
– А ето и Изис! – възкликна Шик.
Никола току-що се бе появил на контролния пункт, а Изис бе излязла на пързалката. Той пое към горните етажи, а тя – към Шик, Колин и Ализ.
– Добър ден, Изис – каза Колин. – Представям ви Ализ. Ализ, това е Изис. С Шик се познавате.
Последваха ръкостискания и Шик се възползва от положението, за да се устреми по леда заедно с Ализ. Изис хвана Колин под ръка и двамата тутакси се плъзнаха подир тях.
– Радвам се, че ви виждам – рече Изис.
Колин също се радваше, че я вижда. Изис бе едва на осемнадесет години, но за това време бе успяла да се сдобие с кестеняви коси, бяло яке и жълта пола, както и с яркозелено шалче, обувки в бяло и жълто и тъмни очила. Беше хубава. За жалост Колин много добре познаваше родителите й.
– Следващата седмица правя събиране вкъщи – каза Изис. – Дюпон има рожден ден.
– Кой е Дюпон?
– Пуделът ми. Затова поканих всички приятели. Ще дойдете ли? В четири часа?…
– Да – каза Колин. – С голямо удоволствие.
– Поканете и приятелите си! – добави Изис.
– Шик и Ализ?
– Да, много са мили… Значи до скоро виждане в неделя!
– Тръгвате ли вече? – попита Колин.
– Да, никога не оставам дълго. Аз съм тук от десет часа…
– Та сега е едва единадесет! – възкликна Колин.
– Бях в бара!… Довиждане!…
Превод: Симеон Лекарски, Издателство „Фама“
ARTday.bg
Следвайте ни във Фейсбук на https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
