Поетесата за най-новата си книга пред ARTday.bg
Тя е от онези жени, които очароват с усмивка. Такава е и в поезията си – четеш и се наслаждаваш на омайния послевкус от чути думи, които буквално те изваждат от обувките. Иде ти да полетиш.
На 12 септември в Клуба на журналистите в София се състоя столичната премиера на последната поетична книга на Елица Виденова – „Хляб за утре“. Залата беше препълнена, а опашката от почитатели за автографи – огромна. Сладкодумната Камелия Кондова, редактор на книгата, караше всички да се усмихват така, както го правим, когато мечтаем – с широко отворени очи.
Сред уважилите събитието бяха Маргарита Петкова, Виолета Христова, Добромир Банев, Ивайло Диманов, който е и настоящият съдържател на клуба-домакин, Катя Кремзер, Диана Юсколова, Димитър Никифоров, актьорът Любен Чаталов и др.
Ето какво сподели самата Елица Виденова специално за ARTday.bg:
Какво провокира заглавието на новата ти книга? „Хляб за утре“ звучи като утеха или като вид застраховка за нещо неизживяно…
Заглавието на тази книга е провокирано от едно стихотворение в нея. Неин кръстник е стиловият й редактор – поетът Иван Вълев. Той го предложи и изобщо не се наложи да ме убеждава – веднага реших, че е много мое. Защото се оказа, че само с ябълки не се живее, а никой не дава кредити за небе. /Две от предишните ми стихосбирки са със заглавия „Яж ябълки и си мълчи“ и „Небе на кредит“./ Когато я прочете, Иван Вълев ми каза, че в нея има една много различна Елица Виденова и това е така. Просто й е дошло времето да е такава. Дръзката и непокорна Елица вече е поопитомена, крилете й се поопърлиха, в небето й се появиха тъмни облаци, но продължава да вярва, че не омразата, а любовта е движещата сила на живота ни. В този смисъл „Хляб за утре“ не искам да е послание за утеха или застраховка, а по-скоро за любов и надежда. Надежда, че и утре ще ни има, че децата ни ще се сбъдват щастливо, ако ги научим как да замесват хляба си! Защото за нас – българите, хлябът е свещен и не случайно го наричаме „душа“. Той е с нас и в делник, и на празник, в добро и в лошо. Чрез хляба в ритуалите ние общуваме помежду си. За народа ни приготвянето на хляб е натоварено със сакрални и съкровени послания за живот, плодородие, изобилие. В университета имах неописуем учител по български фолклор – проф. Анчо Калоянов, от когото научих, че в традиционната ни култура хлябът носи представите за раждането, умирането и възкресението. Има такъв обичай: когато бременна жена за пръв път усети детето си да мърда в утробата й, трябва да омеси погача и да я раздаде на хората. Споделяйки хляба си, споделяме дома си, ценностите си, съдбите си. Е, аз споделям с вас душата си в моя „Хляб за утре“ с надежда.
Каква трябва да бъде поезията на 21 век, според теб? Вярваш ли още твърдо в силата на класическия стих?
Поезията и на 21 век, и на всяко време според мен трябва да е искрена – изплакана от любов или страдание, полудяла от възторг или взривена от гняв песен на душата. Дали е в класически или бял стих, без главни букви и препинателни знаци – няма значение. Всеки автор има право на свобода да се изразява с каквито средства реши… Важното е поезията да е искрена и да влезе в душата на този, който е посегнал да я прочете. Защото натъкмените рими са като модерната силиконова „красота“ на някои жени – фалшиви еднодневки, които след мимолетното опиянение никой няма да си спомня.
А в силата на класическия стих определено вярвам, както в силата на мелодията и ритъма, на мерената реч по принцип. Мерена, но не премерена в посланията, защото е важно поезията да въздейства на чувствата, да кара читателя да съпреживява заедно с лирическия герой – да се зарадва или разплаче с него, да се ядоса и изкрещи, ако щеш… Мисля, че за да посегнеш към свободния стих, първо трябва да си опознал класическия. Също като при изобразителното изкуство – от класическия рисунък към експериментите на модернизма.
Казват, че поезията е мисия и поетите са гласът, съвестта на своето време. Аз съм прекалено малка в поезията и нямам дързостта да се смятам за мисионер – просто се споделям в рими, изплаквайки душата си… В предговора към моята първа стихосбирка „Луда вода“ един от университетските ми учители по литература проф. Иван Станков написа: „Поезията винаги е била нежно и жестоко състезание, в което наместо културистите да показват мускулите си, поетите показват своите рани.“. Споделям това и ако с написаното мога да прогоня нечий мрак, ако помогна на някого да се обясни в любов с моите думи или да се утеши след несподелени чувства – чудесно!
В поезията аз търся своето собствено равновесие, когато имам нужда да избягам от делника или да се преселя в паралелна реалност. В този смисъл съм абсолютно съгласна с Камелия Кондова, според която писането е освобождаване от напрежението, то е вид шизофрения и се явява като спасителна акция. Да, ние се спасяваме в поезията, а ако с римуваните си откровения успеем да спасим и нечия друга душа, освен своята, значи споделянето се е случило.
Кое е стихотворението, което все още не си написала?
Онова, в което ще се обясня в любов на морето. Вече 27 години живея на брега му, а в стиховете си само бегло го споменавам – като фон… Вероятно съм прекалено респектирана от красотата и стихията му, и затова не намирам точните думи. Съзерцавала съм го с часове, но… все още не съм успяла да „заключа“ необятоната му шир в рими.
Ти си изключително емоционален човек. Какво те разстройва бързо и какво те кара веднага да се усмихваш?
Да, така е – и сълзата, и усмивката ми винаги са готови да се появят. Не се притеснявам да ги показвам, защото съм искрен и открит човек, макар да съзнавам, че понякога заради това изглеждам уязвима… Бързо ме разстройват предателството и несправедливостта – във всичките им проявления. Но… не се научих да не приютявам някои Юди отново и отново. И така – като един непоправим Телец, ще си търпя да ме целуват… А веднага ме карат да се усмихвам очите на дъщеря ми Славена или ръчичката на малкия ми племенник Константин, сгушена в моята, докато се опитва да проходи… Много често плача и от радост – когато някой ме прегърне с топъл жест или дума, когато видя как детето ми лети към някоя своя мечта и я сбъдва…
Ако трябва да отправиш послание към читателите, кой стих от новата книга би използвала?
Пшеничке моя, за какво си се навела?!
Снагата си по слънцето ще мериш!
Не се прегъвай пред безплодни плевели!
За хляб родена си, а сол ще се намери…
ХЛЯБ ЗА УТРЕ
От Елица Воиденова
Свети хлябът на гроба на мама.
Тя научи ме да го замесвам
за да може, когато я няма
да ми бъде по-леко и лесно…
Свети хлябът от моето детство
и ухае на дом…, и на мама ръцете
го извайват – това е наследство,
дето в тъмните нощи за мене ще свети!
Свети хлябът, със който нахраних
онзи скитник, ръката протегнал,
а в сърцето ми – като в рана
той невидимо е посегнал…
Свети хлябът – детето ми храни
бели гълъби на площада
със трохици от питката мамина…
Бог усмихнат на облак присяда.
Димитър Янков, ARTday.bg
