Джон Ленън е убит край дома си в Ню Йорк на 8 декември 1980 г. от Марк Дейвид Чапман. След стрелбата по музиканта, Чапман изчаква полицаите, четейки романа „Спасителят в ръжта” на Дж. Д. Селинджър.
Британският музикант и композитор Джон Уинстън Оно Ленън е роден на 9 октомври 1940 г. Той един от създателите на групата „Бийтълс”. “Бийтълс” се превръща в музикално явление. Гражданската пацифистка позиция на Ленън се откроява в социално ангажираните му текстове.
Групата е сформирана през 1960 г. в Ливърпул от Ленън и Пол Маккартни, Джордж Харисън и барабаниста Пийт Бест, който е заменен през 1962 г. от Ринго Стар. Познати са и като “Ливърпулската четворка”. В периода 1962-1970 г. издават 12 албума, 13 миниалбума и 22 сингъла. Продали са над 1,3 млрд. албума. След разпадането на “Бийтълс” Джон Ленън продължава солово и има осем албума, а дейността му е повлияна от втората му съпруга авангардистката Йоко Оно. Песента Imagine от едноименния му самостоятелен албум се превръща в един от най-продаваните му сингли и е негова визитка.
На 8 декември светът е разтърсен от убийството на Ленън. Новината се прокрадва и отвъд “желязната завеса”, в соцлагера. Откриваме информация за събитието в рубриката “Спектър” на списание ЛИК, брой 51 от 19 декември 1980 г.:
Наистина никога вече “Бийтълс” няма да свирят заедно. Защото Джон Ленън, техният най-оригинален музикант, създал едни от най-прекрасните песни на поп-музиката, е мъртъв. Мъртъв сега, когато наруши близо петгодишното си мълчание с чудесния албум “Двойна фантазия”. Сега, когато отново се заговори, че четирите “пораснали” момчета от Ливърпул може би ще се съберат, за да възкресят своята незабравима музика от 60-те години.
Вечерта на 8 декември, когато се прибира вкъщи, той е спрян от свой психически неуравновесен почитател, който му иска автограф. Но Ленън бърза. Отказва. И е прострелян смъртоносно седем пъти.
В следващия брой на ЛИК месец по-късно, брой 52, е публикуван кратък текст по “Мелъди мейкър” – Лондон и интервюто на Барбара Гроустарк с Ленън в нюйоркския “Нюзуик“:
Джон Ленън – простреляната звезда
Неговият изпълнен с болка вик отекваше в застоялия въздух на самодоволството и посредствеността, достигаше такива дълбоки пластове на човешките чувства и неволи, до които малцина бяха дръзнали да се докоснат. Неговата самотна фигура хвърляше голямата си сянка върху сцената на живота, за да стресне, за да разтревожи хората, потънали в летаргичния сън на мнимото блаженство, в буржоазен унес. Още в “Хелп” /„Помощ“/ той изрази огромния си страх от отчуждението, изля болките на своята раздирана от противоречия душа в прекрасни, може би най-вълнуващите в историята на рок музиката композиции.
Той оцеля след раздялата с дългогодишния си приятел Пол Маккартни и последвалото я през април 1970 година разпадане на “Бийтълс”, най-обичаната и до днес рок група, за да поеме по свой път – изменчив и неравен, но все така бляскав и вълнуващ, за да създаде такива прекрасни плочи като “Незавършена музика”, “Сватбен албум”, “Студена пуйка”, “Джон Ленън /Пластик Оно Банд”, ”Веднъж в град Ню Йорк”, “Стени и мостове”, “Рокендрол”. И после през 1975 година да обяви съвсем неочаквано, че е дал всичко, което е имал да дава на хората, че е решил да напусне окончателно рок музиката. Но както често става, той не удържа думата си. И тази година се завърна при поклонниците си с “Двойна фантазия”, своя пръв самостоятелен албум, с който наруши петгодишното си мълчание. Една плоча, носеща печата на стиловото многообразие и огромното майсторство на един изключителен музикант, един вид завещание на Джон Ленън. На човека, чийто изпълнен с болка вик още дълго ще раздира тишината…
Журналистката Барбара Гроустарк успя да вземе първото интервю на Джон Ленън след излизането на “Двойна фантазия”. Първото, което по силата на една жестока случайност, ще остане едно от последните.
/По “Мелъди мейкър” — Лондон/
ВЪПРОС: Защо се оттеглихте през 1975 година? Може би се уморихте да правите музика или ви дотегна шоубизнесът?
ОТГОВОР: И двете. Още от 22-годишна възраст съм обвързан с договори. Вечно “бях длъжен да…” Да напиша дузина песни до петък, да запиша малка плоча до събота, а в неделя… Станах певец, защото исках да бъда свободен — не мога да си представя да прекарам живота си, затворен в стая или кабинет. Свободата беше единственият плюс при многото минуси на професията “известен певец”. Но много бързо се оказа, че съм задължен на еди-коя си фирма за грамофонни плочи, на средствата за масова информация, на публиката. Свободата я нямаше…
Оттеглял съм се многократно. У мен живеят отшелникът и невротикът. Но най-страшното в шоубизнеса е, че човек загива, ако не е “питомник” на Анди Уорхол например.
ВЪПРОС: Според Пол Маккартни вие сте се оттеглили, защото сте били съгласен да дадете всичко на света, само и само да останете верен на себе си.
ОТГОВОР: Какво по дяволите означава това. Пол не може да знае с какво точно се занимавам, макар че и него, както всички останали, го мъчеше любопитството. Не сме разговаряли истински вече десет години.
ВЪПРОС: През тези пет години не ви ли измъчваше това, че не пишете музика?
ОТГОВОР: Отначало ми беше много трудно. Но в главата ми цареше пълен “музикален” хаос. Това пролича и в “Стени и мостове” /самостоятелния албум на Джон Ленън, излязъл през 1974 година/ — тази плоча беше работа на полуболен занаятчия. Записвах я без вдъхновение и може би затова в музиката й се чувства някаква мъка. Не чувах музиката, главата ми бучеше. Като се оттеглих, започнах да я чувам отново. Същото като с Нютон – той е нямало да разбере никога защо ябълката пада именно надолу, ако не е мечтаел под ябълковото дърво… Затова живея — за радостта всеки пет години ябълката да ме удря по главата.
ВЪПРОС: Защо записахте новата си плоча заедно с Йоко Оно?
ОТГОВОР: Нашата плоча прилича на пиеса – ние си я написахме и ние си я изпълняваме. С нея сме нещо като духовни съветници. Като напуснах “Бийтълс”, помислих си “О, каква прелест! Вече не съм длъжен да слушам Пол и Ринго, и Джордж. Но е ужасно да си сам в студиото по време на запис…”
ВЪПРОС: Мнозина бяха склонни да винят Йоко Оно за това, че като ви “отвлече” от “Бийтълс”, тя разтури групата. Каква е истината за края на “Бийтълс”?
ОТГОВОР: От деня, когато завърших филма “Как спечелих войната” /1966/, започнах да търся повод да се махна от състава. Но не ми стигаше смелост. Семената на раздора бяха посети, когато групата престана да изнася концерти. Вече не можех да понасям другите. Но се страхувах прекалено много да напусна двореца. Дворецът, който погуби Пресли. Защото царят загива заради своите придворни. Те го карат да преяжда, да препива, та да си седи на трона безмълвен. В подобни ситуации повечето хора така и не успяват да се пробудят. Очакваше ни краят на Елвис Пресли — бяхме заобиколени от слуги подлизурковци, които искаха да задържат положението на нещата, което бе равносилно на смърт. Такъв беше краят на “Бийтълс”. Не че Оно “разцепи” “Бийтълс”, тя само ми каза — “Разсъблекли са те, не виждаш ли”.
ВЪПРОС: Мечтаете ли понякога за доброто старо време?
ОТГОВОР: Не! “Бийтълс” бяха “Бийтълс” през 60-те години. Онези, които си въобразяват, че ако днес Джон и Пол се съберат с Ринго и Джордж, “Бийтълс” ще бъдат същите, се заблуждават дълбоко. “Бийтълс” дадоха всичко, което имаха да дадат, пък и повече. Четирите момчета, които на времето свиреха заедно, днес не могат отново да бъдат група, дори и да го искат. Какво ще стане, ако с Пол започнем да свирим заедно. Ще бъде тъжно и отегчително. Джордж и Ринго не ги споменавам, защото музиката пишехме ние с Пол. Бих записал отново много от песните на състава — навремето те не звучаха така, както ми се искаше на мен. Но да се върна в “Бийтълс” значи да се върна в училище… Дори през ум не ми е минавало да свирим отново заедно. С “Бийтълс” е свършено…
ВЪПРОС: Една от песните на новия ви албум “Губя те” сякаш е приютила някогашните демони на Джон Ленън. Как я написахте?
ОТГОВОР: Веднъж на изгрев слънце се разхождах сам из града. Изпитвах някакво огромно удоволствие. В мен се възраждаше едно чувство, което бях изпитал като момче, когато се разхождахме с една моя леля из планините на Шотландия. И всичките тези ухания, мъглата… И си помислих: аха! Ето го онова чувство, което кара хората да пишат или да рисуват. Та то е било в мен, в душата ми през целия ми живот. Именно затова споменът за „Бийтълс” не ми тегне. Имах време да разбера, че съм бил Джон Ленън преди „Бийтълс” и ще продължавам да бъда Джон Ленън след тях. Та това е то…
Източник: БТА
ARTDAY.BG
