Има хора, които не вярват, че понякога най-простата любов е обречена на вечност
„Един без друг сме немислими, тъкмо защото сме различни до непримиримост.“ –
Блага Димитрова, „Отклонение“
Снегът пада като тъга, която обещава покой. В неделя следобед нещата никога не изглеждат такива, каквито са. В неделя не се правят обещания, защото зимата е непредсказуема – още утре могат да бъдат стопени като топка сладолед. Въпреки това, докато пуша поредната цигара, ти си непрекъснато в ума ми и аз съм изкушен да наруша равновесието, като обещая да те обичам винаги.
Ти си едно остаряващо момиче, чиито черни очи удивително изпъкват на белия фон. Очи, които продължават да извикват младосттта в сърцето ми. Младостта, която никога няма да ни напусне, защото тя винаги остава.
Ние сме деца на минало, обещаващо бъдеще. Двама докрай, независимо от всичко.
Нашата любов продължи повече от десет дни. Нашата любов не събра скромния си багаж в малък куфар, за да тръгне да дири нови пътища, при други двама. Любов, която не се отклони за секунда от теб и от мен, осъзнала съдбовното намерение да останем заедно.
Има хора, които не вярват, че понякога най-простата любов е обречена на вечност. Те не осъзнават, че усложненията идват от самите нас, че преградите са стени, издигани от собствените ни мисли. В стремежа си да надвием скуката, ние се обричаме на самота, каквато трудно можем да понесем.
Докато вали, колите се губят, затиснати от пресния сняг. Аз пуша, изправен до прозореца – остаряващо момче, вперило поглед навън към всичко онова, което наивно наричаме реалност. Защото реалността си ти и единствено ти.
Неделята. Снегът. Покоят. И черното в очите ти…
Добромир Банев
Снимка: Ивелина Чолакова
ARTday.bg
