Двеста гроша

Html code here! Even shortcodes! Replace this with your code and that's it.

Споделете, харесайте, последвайте ни:

Разказ от Боян Боев

Подир обед почна да вали сняг. Ама на големи парцали падаше от посивялото небе и бързо натрупа. Излезе свиреп вятър, дето навяваше преспи и скриваше пътя на минувачите. В туй време старата Вълкана беше излязла от къщата си. Увила се беше в един елек от овча кожа, а черната забрадка предпазваше главата ѝ да не измръзне. Нарамила една бохча, тя вървеше по снежния килим, присвивайки очите си, щото снежинките искаха да премрежат погледа ѝ. Скоро щеше да се стъмни, че през зимата нощта пада рано. Затуй селяните се скриваха вътре на топло и само пушека в комините подсказваше, че в туй село има живот.

Стигна Вълкана до имота на Караджиите. Заблъска по вратата с вкочанената си ръка. Не чака много, докато се показа навънка Гергана.

– А, лельо Вълкано! Какво те води тука? – попита жената, потрепервайки от студа навън.

– Ми стоях у нас, стоях, пък викам да дойда да ви видя – рече старата.

– Влизай вътре, влизай. Голям студ дойде с тоз сняг.

Гергана направи път на Вълкана да влезе вътре. После тя се огледа навънка, сякаш чакаше някой. По лицето ѝ се четеше тревога. Накрая затвори вратата, че да не се настани студа в одаята.

Вълкана седна на миндера до огнището, сякаш беше у тях си и отвори бохчата, дето носеше със себе си. Вътре имаше кълбо червена прежда и един наченат пуловер, дето беше почнала да плете. Тогаз вратата пак се отвори и вътре влезе Караджията. Побелели бяха дрехите му от снега, докато чистеше на добитъка в двора. Ама си свали ямурлука и го закачи да изсъхне на стената. Поздрави той Вълкана и се обърна към жена си:

– Невена няма ли я още?

– Не. Не си е дошла.

– Невенчето я няма ли? – беше ги чула старата да си говорят. – Че аз заради нея съм дошла. Искам да измеря тоз пуловер по нейната снага, че е същата като на мойта внучка Йовка. За сватбата го плета и не искам да ѝ го показвам преди туй.

– Скоро трябва да си дойде Невена – рече Гергана. – Сутринта още тръгна с Йовка и Петко грънчаря към града. Той щял да ходи до пазара и двете моми искаха да си купят нещо от там. Ама тогаз сняг нямаше… Гледай колко бързо натрупа…

– То в снега колите вървят по-бавно – мъчеше се да я успокои Вълкана. – Пък аз не знаех, че и Невена отишла в града с внучката ми.

– Ми те двете са все неразделни. Дето отиде едната – там е и другата – обади се Караджията, сядайки на миндера край огнището да се стопли.

Вълкана почна да си плете и да разказва колко много работа имали у тях покрай сватбата на Йовка, колко много пари им трябвали. После разпитваше дали Невена вече не я е загледал някой момък, та и нея да годят скоро. Ама Караджията клатеше отрицателно главата си, пък Гергана все до джамлъка стоеше и гледаше навънка.

– Идва си! – рече подире. – Невенка си идва!

Вратата се отвори и в къщата влезе хубава девойка на около осемнайсет години. Имаше големи сини очи, а под забрадката се подаваха златисти букли. Гергана я прегърна с облекчение и искаше да ѝ свали връхната дреха от гърба, че беше цялата мокра. Ама момичето не даде и отиде направо да се стопли край огъня, че беше замръзнало. Тогаз Вълкана забеляза кръв по сукмана ѝ и си ококори очите.

– Да не си се порязала някъде ма, Невено? – попита старата.

– А, не – притесни се девойката и побърза да покрие кървавото петно с престилката си. – На пазара бяха заклали едно агне, че се изцапах там. Ама ще го изпера.

– Ела да измеря по тебе тоз пуловер – рече подире Вълкана. – За сватбата на Йовка го плета и не искам да го вижда преди туй.

Невена се притесни още повече. Стана неспокойна от миндера.

– Ще ида първо да си сменя дрехите, че целите са мокри. Не искам новия пуловер за Йовка да намокря – и без да дочака някой да каже нещо, тя направо тръгна към одаята си.

Караджията и жена му бяха малко учудени. Особена беше сякаш Невена, ама не знаеха защо. Вълкана пък се правеше, че нищо не е разбрала и продължаваше да плете, гледайки косо към стопаните на къщата.

Невена се затвори в одаята си. Опря се на вратата и се хвана за сърцето. То биеше толкоз бързо, че щеше да изскочи от гърдите ѝ. Мъчеше се да овладее дишането си, ама то беше толкоз неспокойно, ще сякаш щеше да се задуши, ако го забави. Свали накрая връхната си дреха и я закачи на стената. Тогаз се огледа и видя, че бялата ѝ риза, сукмана, престилката – всичко беше изцапано с кръв. Заплака тя и бързаше да свали окървавените си дрехи. Скри ги в раклата и се надяваше никой да не разбере, че не бяха покрити с кръвта на агнето от пазара в града.

По тъмно се върна Вълкана у тях. Ама колкото и да закъсняваше тя, синът ѝ не щеше да ядат, преди да си е дошла. Остави старата бохчата си с пуловера и седна на трапезата.

– Де е Йовка? – попита тя като видя, че внучка ѝ я няма.

– Легна си – рече снаха ѝ. – Не ѝ било добре.

– Да не се разболява?

– Не знам. Като си дойде от града ни каза само, че ѝ е лошо и иска да си легне. Зави се с губера на одъра и не е станала от там.

Вълкана не каза нищо повече. Почна да яде от чорбата, дето снаха ѝ беше направила и се замисли за някакви си нейни работи.

На другия ден селото осъмна в страх. Навсякъде се говореше за едно и също. Едно от турските заптиета било намерено посред нощ заклано на полето. Кръвта край него била заличена от снега, дето не беше спрял да вали цяла вечер, ама неговите хора все пак го открили. Търсеха убиеца. Знаеше се, че нищо хубаво не чака тоз, дето го беше сторил туй нещо. Ама и се знаеше, че няма да е лесно да се разбере кой е убил заптието. Три села бяха вдигнати на крак, щото през туй поле можеше да е минал всеки от таз околия.

Към обяд излезе Невена от тях и тръгна по заснежените пътища към къщата на Йовка. Отвсякъде дето минеше, все за закланото заптие чуваше да се говори. Чудеха се и се маеха хората кой може да е извършил туй нещо. Мъчеше се да не се заслушва много в разговорите им Невена, докато накрая стигна къщата до селската фурна. Похлопа на вратата и след малко се подаде Вълкана навънка.

– Невенче?! – учуди се тя. – Какво правиш тука?

– При Йовка съм дошла.

– Тя не е добре. От снощи като се върна и все лежи на одъра. Сякаш е болна.

– То от студеното време ще е – рече Невена. – Ще ида да я видя – и без да чака покана от старата, направо влезе вътре и тръгна към одаята на дружката си.

Тъмно беше вътре и дебели завеси закриваха прозореца. Щом чу, че някой е дошъл при нея, Йовка се надигна от възглавницата и погледна към вратата. Черните ѝ плитки бяха разплетени, зелените ѝ очи бяха влажни и подути. Изненада се тя като видя, че Невена е тука. Протегна си ръцете към нея и приятелката ѝ я прегърна. Йовка заплака на рамото ѝ и не можеше дъх да си поеме, сякаш щеше да се удави в сълзите си.

– Всички вкъщи за туй говорят – рече тихо Йовка, докато хлипаше.

– Из цялото село също. Ама нищо няма да казваш. Чуваш ли?

– Не знам как да мълча. Страх ме е.

– И мене ме е страх. Ама ще си мълчим. Нищо няма да казваме, че знаем!

Дълго остана Невена при Йовка и тихо си говореха в одаята. Вълкана надаваше ухо до вратата, ама нищо не можеше да чуе. После като си отиде гостенката, Вълканината внучка стана от одъра и се разшета из къщата. Изведнъж сякаш ѝ стана по-добре и вече нямаше помен от онуй, дето я беше съборило предишния ден.

Вечерта заптиета бяха тръгнали из селото. Хлопаха на всяка врата и разпитваха дали някой не знае нещо за заклания им събрат. Никой нищо не знаеше. Дори онез хиляда гроша, дето даваха на тоз, който им посочи убиеца, не помогнаха.

Захлопаха на вратата на Караджиите. Семейството тъкмо ядеше, когато Караджията отвори и поздрави униформения турчин, застанал на прага на дома му.

– Сигурно си чул за заклания страж в полето край селото – говореше с равен глас заптието.

– Чух – отвърна Караджията. – Ама нищо повече не знам.

– Да знаеш някой дето се е връщал от града оная вечер?

– Не – рече той. – Дъщеря ми ходи тоз ден до града, ама още преди икиндия се върна. Пък туй убийство вечерта е станало, доколкото ми е известно.

Турчинът измънка нещо под носа си. Надигна си главата и погледна през рамото на Караджията. Видя лицата на Невена и Гергана, които сведоха очи, щом заптието ги погледна. Изгледа после пак изпитателно Караджията и накрая си отиде, като пожела лека вечер на него и семейството му.

Същото се повтори и във Вълканината къща. Ама синът на Вълкана излъга заптието. Каза му, че никой от неговото семейство не е излизал от селото в тоз ден. Йовка прехапваше устните си от притеснение и сякаш искаше да каже нещо, дето не трябваше. Огледа турчинът жените в къщата, пък после пак се обърна към мъжа в семейството.

– Хиляда гроша за тоз, който посочи убиеца. Да знаеш.

– Много пари са туй – рече стопанинът на къщата.

– Много са. Цяла сватба може да се вдигне с тях. Пък дочух, че щерка си ще омъжваш.

– Ако науча нещо, ще предам на конака.

– Добре… Добре… – кимаше с глава турчинът. Огледа пак жените и си отиде.

Щом вратата се затвори, Йовка рухна на земята и заплака неутешимо. Майка ѝ и баба ѝ я прегръщаха и я молеха да се успокои, ама тя се тресеше от плач. Притесниха се всички за нея. На Вълкана ѝ стана ясно, че внучка ѝ знае нещо, което я тревожи. Като се поуспокои малко Йовка, баба ѝ настоя да им каже какво ѝ има. Чудеше се девойката какво да стори. Погледна майка си, погледна баща си с влажните си очи, пък накрая заговори.

– Оная вечер като се връщахме от града, беше натрупал много сняг и колата на чичо Петко трудно вървеше. Едното колело се счупи насред пътя. Той рече да се върнем в града, че да го оправи, ама ние с Невена не искахме да се бавим повече. Пеша казахме, че ще се върнем в селото, докато още не се е стъмнило.

Докато вървяхме обаче, един турчин ни настигна с коня си. Въртя се, усуква се около нас, ние гледахме да не му обръщаме внимание. Накрая той слезе от коня и тръгна към мене. Сграбчи ме и почна да ме опипва. Невена му се развика и го удари по лицето. Туй го ядоса много и тръгна да напада нея. Хвърли я в снега под едно сухо дърво и почна да я съблича. Тя викаше и молеше за помощ, пък аз не знаех какво да сторя. Исках да я защитя, инак той щеше да я обезчести.

Без да мисля, грабнах ятагана му от коня. Исках само да го уплаша, макар да знаех, че после сигурно ще ме намерят да ме накажат. Ама замахнах над главата му, докато той се беше качил върху Невена и… го убих. С нея не знаехме какво да правим, когато заптието падна в снега, пък кръвта му почна да шурти навсякъде. Затрупахме го със сняг и се помъчихме да скрием алените следи. Конят се беше подплашил вече и побягна на някъде. Тогаз ние тръгнахме към селото притеснени, че някой ще ни настигне да ни убие.

Вълкана се прекръсти три пъти. Снаха ѝ заплака тихо, пък синът ѝ не можеше да си намери място и щъкаше насам-натам. Йовка гледаше към ръцете си, скръстени в скута и само подсмърчаше. Сълзи вече не ѝ бяха останали. Само страх се беше налял в сърцето ѝ и почерняше цялото ѝ същество.

– Няма да се омъжа – рече си тихо тя. – Сватба няма да има. Деца няма да родя на Николай – клатушкаше се напред-назад като полудяла и пак почна да плаче. – Те ще ме намерят и ще увисна на въжето. Пък аз не исках да става тъй… Не исках да го убия… Само исках да защитя приятелката си…

– Спокойно, чедо – прегърна я Вълкана и се мъчеше да запази самообладание. – Не бой се. Нищо лошо няма да стане. Сватба ще има, ще видиш. И много деца ще родиш, та в таз къща ще се леят смях и песни.

На другия ден Вълкана стана рано. Облече си нови дрехи, среса сребристите си коси и ги сплете на плитка. После закри главата си с черната забрадка, дето все носеше и излезе от къщата без да каже на никой де отива. Колата на Петко грънчаря я чакаше на площада. Той пак щеше да ходи в града и Вълкана го помоли да я вземе, че имала работа да върши.

Докато минаваха по заснеженото поле извън селото, Вълкана погледна натам, дето казваха, че открили заклания турчин. Въздъхна тежко и отмести погледа си в друга посока. А като стигнаха в града, Петко я остави на пазара и тръгна да си върши своята работа. Каза ѝ, че следобед пак тука ще я чака да тръгнат заедно към село.

Вълкана не губеше времето си, ми направо отиде в конака. Искаше да говори с пашата и казваше, че знае кой е заклал заптието. Не чака много вънка, когато я приеха в конака. Седна тя пред турския управник и почна да му разказва:

– Същата вечер като е станало туй убийство, бях отишла у Караджиите. Търсех дъщеря им, ама казаха, че я нямало. Късно ставаше и те се тревожеха за нея. После като си дойде, Невена беше много притеснена. Задъхала се беше и видях кръв по сукмана ѝ. На другия ден дойде да заплашва внучка ми. Чух я зад вратата как я караше да си мълчи и да не казва нищо за туй, дето е видяла. Ама нали мойта Йовка ми има доверие, че ми разказа детето как видяла Невена да убива заптието. Със собствения му ятаган го заклала, щото той искал да ѝ вземе честта.

– Сигурна ли си в думите си, жено? – попита я след кратко мълчание пашата.

– Да, ефенди.

– Защо тогаз внучка ти нищо не е казала, когато хората ми идваха да разпитват всички в селото?

– Страх я беше. Как да каже?!

Помълча пак турският управник, пък накрая отвори едно чекмедже и изкара от там пари. Почна да ги брои и подаде на Вълкана няколко гроша. Тя ги взе в ръката си и също ги изброи. Недоволство се изписа на челото ѝ.

– Двеста гроша? – учуди се тя. – Заптието каза, че се дават хиляда гроша за тоз, който посочи убиеца.

– Толкоз ти давам, че да не накажа и внучка ти. А ако искаш хиляда гроша, повече няма да видиш твойта Йовка.

– А, добре, добре. Справедливо е тогаз – усмихваше се Вълкана. – Двеста гроша, са си двеста гроша. Жив да си, ефенди. – Прибра парите в пазвата си старата и излезе от конака. В уречения час беше на пазара и с Петко тръгнаха пак с колата да се връщат.

Още същия ден по икиндия, десетина турски заптиета нахлуха на коне в селото. Направо към имота на Караджиите бяха тръгнали, а всички селяни със страх се скриваха по домовете си да опазят челядта си. Насила бяха изведени от къщата Караджията, жена му и Невена. Заптиетата искаха да отведат само момата, щото намериха окървавените ѝ дрехи в раклата и бяха сигурни, че тя е убийцата. Ама родителите ѝ не я даваха. Бореха се със зъби и нокти за нея, затуй накрая турците отведоха цялото семейство. Вратата на къщата им остана отворена, а огънят в огнището скоро угасна и никога вече не беше запален. Никой не чу нищо повече за Караджиите, откакто ги взеха заптиетата. Хората се молеха само да е била лека смъртта им…

Като разбра за станалото, Йовка искаше да отиде в конака и да каже истината. Искаше да признае, че тя е убила турчина. Ама никой от домашните не ѝ даде. Казваха, че тъй е станало по-добре – турците са намерили виновник, който да накажат, а никой от тяхната къща не е пострадал. С таз мъка трябваше да се научи да живее Йовка. След като приятелката ѝ изчезна с родителите си, тя все пак се омъжи, скоро и дете щеше да роди. Пък на сватбата, Вълкана подари на внучка си пуловера, дето плетеше толкоз време. Даде ѝ и двеста гроша, които не каза на никой от де е взела. Двеста гроша, за които продаде три български живота на турците.

Автор Боян Боев

ARTday.bg

spot_imgspot_img

ПОСЛЕДНО

Втори първи път

Мисля си за първия път, когато: - Те видях - Те прегърнах - Те целунах ( три пъти )... - Те зарадвах - Ти ми писа - Ме покани на...

Робърт Де Ниро отваря хотел в София

Американският хотелски бранд "Нобу" стъпва в България. Неговите нови обекти ще бъдат позиционирани в София и Варна. Основана през 1994 г. от актьора Робърт Де...

Хървати отвориха в Дания най-големия частен музей на илюзиите в Европа

Хърватската компания „Метаморфоза“, която стои верига от музей на илюзиите в цял свят, продължава разширяването на мрежата си с нов музей в датската столица...

Том Кланси, литературната машина за пари

Том Кланси, който пет пъти е бил на върха на класацията на бестселърите на New York Times, е едно от големите имена в съвременната...

„Фантомът на операта“ – два часа и половина зашеметяващо изживяване

Шедьовърът на Андрю Лойд Уебър "Фантомът на операта" вече е в България. Зашеметяващият мюзикъл изнесе първото си представление снощи в НДК. Зала 1 едва...