Пролетта е като непослушно дете, на което не можеш да се ръзсърдиш. Слънцето ликува, а за малко денят и нощта са равни.
Пролетното равноденствие е явление, което ни напомня, че всичко в нашия живот все пак се случва балансирано. Раждането на пролетта е миг, в който времето сякаш губи мерните си единици, а циферблатите на ръчните часовници нямат никакво значение.
Вървя по все още неизмитите улици и се взирам в напъпилите клони на дърветата. Животът е толкова крехък, когато се появява на бял свят. Само след няколко дни дърветата ще пременят цветните си корони и гордо ще ги поклащат в синхрон с порива на южния вятър. Няма по-голямо вдъхновение от това да усещаш аромата на цъфнала вишна, да вдишваш и да издишваш въздуха с пълни гърди.
Децата също стават други. Смехът им е по-звънлив, лицата им изглеждат искрено доволни и щастливи. Снежните топки отстъпват място на тебешира, с който момичета чертаят квадрати за игра на дама, а момчетата вадят топките за футбол от килера.
Вървя и се вглеждам в хората, с които се разминавам. Като че ли вече не изглеждат толкова угрижени. Походката им е по-спокойна, по-лека.
Вероятно повечето от тях искат да полетят като пчелите, за които сега се отваря много работа. Шаловете и палтата са заключени в гардеробите и от висотата на дървените си закачалки надменно завиждат на ризите с къс ръкав.
Разхождам ризата си по „Граф Игнатиев” и нищо не е в състояние да ме извади от състоянието на възторг. Равноденствието изважда на показ по-доброто от нас. Слънцето винаги е по-силно от тъмнината, освен ако мракът не е въпрос на личен избор.
Възрастни жени продават кокичета, минзухари и лалета, откъснати от собствените им градини. Седнали са върху кашони на самата улица, наметнати със сини престилки, усмихват ми се, докато поднасят пред очите ми пъстри букети, направени със собствените им ръце. Изкушението да си купя цветя от тези жени е по-неустоимо от шоколад.
Пролетта настъпва официално. Без някаква особена предварителна подготовка. Внезапна като любов, естествена като радостта да обичаш.
Пролетта е сладката добродетел на природата.
Не бързам да се прибирам у дома. Сега дните ще стават все по-дълги, поводите за радост и смях – все повече. За малко затварям очи и съм благодарен като в стихотворение на Емили Дикинсън:
„Как се прави ливада?
Нима не знаеш?
Трева,
една пчела
и да мечтаеш!
…Ако пчелата не пристига,
мечтата стига.“
Не бързам за никъде. Продължавам разходката си и попивам с поглед всичко наоколо. Вървя. Вървя напред, стиснал в ръката си букет от селски пролетни цветя и се чувствам истински щастлив.
Добромир Банев (Авторската страница на писателя може да последвате ТУК)
Снимка: Ивелина Чолакова; Източник: Edna.bg
ARTday.bg
