За любовните писма, които няма да напишем

Празници много, поводи за радост – колкото щем. Днес, когато отбелязваме световния ден на пощите, времето ни е променило чрез технологиите, плод на собствения ни разум. Обичаме все по-бавно, будуваме все по-бързо. Разменяме есемеси и емотикони, докато вечер се приспиваме с фоновия говор от телевизора.

Вече не пишем писма. Вече не се обясняваме в любов. Очакваме да бъдем обичани от човека до нас по подразбиране. Нещо като обич по занятие. А едно „обичам те“ върху лист хартия изостря сетивата ни и ни прави още по-отворени за любовта.

Ненаписаното писмо е тихата тъга, която изпълва всяка пощенска кутия.

Само пощальоните помнят радостта, която някога разнасяха с кожените си чанти, преметнати през рамо. Помня униформите им. Помня как се усмихваха. Сега влачат брезентови колички след себе си, забили унили погледи в тротоарите. Разминават се с хора, които предимно съществуват, забравили какво е да се живее.

Намигащият емотикон не може да замести нечие „обичам те“, изписано собственоръчно в писмо до любимия човек. Ако не вярвате, пишете му. Тогава и пощенските кутии ще възвърнат позабравения си чар – също като любим роман, който след толкова години разлистваме отново.

Заглавна снимка: Валентин Иванов

Добромир Банев

ARTday.bg